П редстоящите президентски избори във Франция се очертават като най-значимото и непредвидимо политическо събитие не само за петата република, но и за цяла Европа. Страната все още се възстановява от сътресенията след предсрочните парламентарни избори през 2024 г., които оставиха след себе си фрагментиран парламент без абсолютно мнозинство.
Тъй като настоящият държавен глава Еманюел Макрон няма конституционно право да се кандидатира за трети пореден мандат, политическата сцена се оказа по-широко отворена от всякога през последното десетилетие. На този фон френското общество се подготвя за ключов демократичен момент, докато консервативните кръгове и бизнесът следят със загриженост възхода на популистките сили от двете страни на политическия спектър.
Обратното броене и конституционните детайли
Официалното начало на новата политическа ера във Франция има ясен краен срок. Вторият петгодишен мандат на президента Макрон изтича вечерта на 13 май 2027 г. Съгласно член 7 от Френската конституция изборите за нов държавен глава трябва да се проведат между 20 и 35 дни преди края на текущия мандат.
Тъй като законът съдържа известна двусмисленост дали този прозорец се отнася за първия или за втория тур, експертите по публично право се обединяват около тезата, че електоралният процес трябва да започне в този период.
Така двете възможни дати за първия тур на гласуването са неделните дни на 11 или 18 април 2027 г., а балотажът ще се състои съответно на 25 април или 2 май. Веднага след приключването на президентската надпревара през юни се очаква да бъдат свикани и предсрочни парламентарни избори, което превръща цялата година в непрекъснат политически маратон.
Предварителният календар на кампанията включва няколко критични етапа, сред които ключовото съдебно решение на Апелативния съд по делото за злоупотреби срещу Марин Льо Пен, насрочено за 7 юли 2026 г., сенаторските избори в края на септември и планираните за октомври първични избори вляво.
В началото на 2027 г. ще започне и най-сериозното сито за по-малките претенденти – официалното събиране на задължителните 500 подписа (спонсорства) от изборни длъжностни лица, което традиционно се оказва непреодолима бариера за кандидати извън големите партийни структури.
Рекорден брой претенденти и феноменът на разпокъсаността
Характерна особеност на настоящата кампания е рекордно високият, безпрецедентен брой фигури, които вече са обявили или обмислят номинация – около 30 политически лица от целия спектър се борят за общественото внимание.
Тази фрагментация е добре дошла за радикалните сили, тъй като френската изборна система изисква класиране сред първите двама на първия тур, за да се стигне до балотаж. Когато умереният електорат е разделен между твърде много играчи, гласовете се разпиляват и умерените кандидати рискуват да отпаднат в самото начало.
Затова в момента дебатът във Франция е фокусиран повече върху политическите тактики, социологическите проучвания и търсенето на харизматичен лидер, способен да спре крайната десница, отколкото върху дълбоки и съдържателни дебати по конкретни политики.
- Лявото крило: Копнеж за единство сред лични амбиции
Вътрешните борби и идеологическите разцепления продължават да измъчват френската левица, правейки общата номинация почти невъзможна задача. По време на изборите през 2024 г. левите сили успяха да се обединят под банера на „Новия народен фронт“ и дори номинираха икономиста Люси Кастес за премиер, но тези отношения бързо деградираха. Различията се задълбочиха заради външнополитически конфликти, обвинения в антисемитизъм към лидера на радикалната „Непокорна Франция“ Жан-Люк Меланшон, както и поради отказа на по-умерените социалисти да свалят правителството на Себастиан Льокорню през януари 2026 г.
В опит да повторят успеха от миналото, част от левите лидери – сред които Марин Тонделие от Зелените, Оливие Фор от Социалистическата партия и отцепилите се от Меланшон Клементин Отен и Франсоа Руфен – се споразумяха за провеждането на единни първични избори на 11 октомври 2026 г.
Големият проблем на тази инициатива е, че ключови фигури отказват да се включат в нея. Самият Меланшон, на 74 години, вече обяви своята четвърта поредна президентска кандидатура, пренебрегвайки негативните настроения към него извън твърдото му ядро от избиратели в предградията с голямо мигрантско население и сред образованата младеж. Меланшон обещава тежки данъци за едрия бизнес, отказ от някои правила на ЕС и демонтиране на медийните империи на френските милиардери.
Самостоятелни кампании планират и евродепутатът Рафаел Глюксман, както и бившият президент Франсоа Оланд, който въпреки исторически ниския си рейтинг от 4% в края на своя мандат, вярва, че международният му опит може да му донесе политическо завръщане.
- Центърът и наследството на Макрон
Центристкият лагер, който в момента се асоциира с управлението, се намира в деликатна позиция, опитвайки се хем да защити наследството на Еманюел Макрон, хем да се разграничи от неговата непопулярност. Бившият премиер Габриел Атал от управляващата партия „Ренесанс“ официално обяви своята кандидатура и се стреми да се позиционира като естествен приемник на центъра, макар да се сблъсква с вътрешна конкуренция от страна на министъра на правосъдието Жералд Дарманен.
Докато Дарманен и група от близо 90 политици настояват за организирането на общи първични избори между десницата и центъра, други водещи играчи отхвърлят тази идея.
В тази ниша най-сериозен ранен фаворит се очертава друг бивш министър-председател – Едуар Филип, лидер на партия „Хоризонти“. Социологическите проучвания сочат Филип като единствената фигура от политическия център, която в момента е способна да победи крайнодесен кандидат на балотаж или да спре Меланшон от участие във втория тур.
Той вече структурира предизборния си щаб под патриотичния лозунг „Свободна Франция“, залагайки на дясна икономическа програма, включваща вдигане на пенсионната възраст над сегашните 64 години и законово вграждане на балансиран бюджет – теми, които възнамерява да подложи на референдуми.
Кампанията му обаче е застрашена от стартиралото антикорупционно разследване за фаворизиране в качеството му на кмет на град Хавър, както и от факта, че за радикалните гласоподаватели той остава твърде тясно свързан със старата система на Макрон.
- Десницата: Между традицията и коалициите
Традиционната консервативна десница в лицето на „Републиканците“ все още преживява травмата от изборите през 2022 г., когато техният кандидат Валери Пекрес събра под 5% от гласовете. Оттогава партията балансира, като подкрепя про-бизнес политиките на правителството и ограничаването на държавните разходи, а нейни представители влязоха на ключови постове в кабинета от есента на 2024 г.
Вътрешните раздори обаче не закъсняха – бившият партиен лидер Ерик Сиоти беше изключен, след като едностранно потърси съюз с крайната десница (ход, подкрепен по-късно и от Никола Саркози като неизбежен), докато фигури като Мишел Барние остават твърди противници на подобно сътрудничество.
В крайна сметка членовете на партията номинираха за свой официален кандидат нейния президент Бруно Ретайо, който залага на твърда реторика срещу престъпността, обещания за драстично намаляване на миграцията чрез референдуми и премахване на социалните помощи в полза на работещите граждани. Ретайо обаче е изправен пред силна конкуренция от външни фигури в собственото си пространство, включително от кмета на Кан Давид Лиснар и от бившия премиер Доминик дьо Вилпен.
- Крайната десница на прага на властта
Основният въпрос, който вълнува наблюдателите, е дали „Национален сбор“ ще успее да консултира електоралните си успехи в реална власт. Партията е по-близо до управлението от всякога, като елиминира старата изолация и вече провежда официални срещи с представители на бизнеса. Стратегията на фракцията обаче зависи пряко от съдебното решение срещу Марин Льо Пен на 7 юли 2026 г. Ако съдът потвърди присъдата ѝ за злоупотреба с европейски средства и наложи забрана за заемане на публични длъжности, кандидат на нейно място ще бъде 30-годишният Жордан Бардела.
Двамата лидери представляват леко различаващи се тактически виждания за победа: докато Льо Пен предпочита да се придържа към антисистемната линия извън традиционното деление „ляво-дясно“, Бардела е по-склонен да търси обединение с консерваторите от „Републиканците“.
Програмата на партията остава силно националистическа, предвиждайки ограничаване на възможностите за събиране на мигрантски семейства, премахване на правото на гражданство по рождение на френска земя и намаляване на пенсионната възраст до 62 години. Допълнително предизвикателство за тях може да бъде конкуренцията в крайнодясното пространство от страна на Ерик Земур или Сара Кнафо от партия „Реконкиста“.
Очаквания за кампанията и тревогите на избирателите
Социолозите предупреждават, че съществува сериозна пропаст между реалните тревоги на френските граждани и темите, които политиците обсъждат. Проучванията на Ipsos показват, че водещите проблеми за обществото са състоянието на здравеопазването (включително недостигът на лекари в провинцията и съкращенията в болниците), високата цена на живота и сигурността на социалната система. Вместо това политическият дебат е доминиран от тактически маневри за блокиране на опонентите.
Близо 74% от избирателите изразяват силно желание за радикална трансформация или дълбоки промени в страната – усещане за застой, натрупано по време на втория мандат на Макрон. Рискът, според политическите анализатори, е предстоящата кампания да се превърне единствено в дебат „против крайната десница“ или в стратегическо търсене на най-консенсусната фигура, без да се предложат конкретни факти и ясни посоки за бъдещето на страната. Дали френските гласоподаватели ще се съгласят да поемат икономическите рискове на радикалната промяна, предстои да се разбере в наближаващите дни за избор на държавен глава.
