П рез юли 811 г. над Балканите се надвесва тежка, задушаваща сянка. Византийската империя, възстановила своите сили и самочувствие, решава да нанесе окончателен, смазващ удар върху младата българска държава. Начело на огромна, над 60-хилядна армия застава лично амбициозният император Никифор I Геник.
В редиците му са събрани най-елитните имперски полкове, висшата аристокрация и самият престолонаследник Ставракий. Целта е повече от ясна – заличаването на България от картата на Европа и пълното подчиняване на земите на север от Хемус. На път към тази крайна цел обаче стои сърцето на държавата – столицата Плиска.
Българският владетел кан Крум, осъзнавайки превъзходството на противника, прави поредица от опити да спре кръвопролитието. Той изпраща пратеници с предложения за мир, но заслепеният от величието си Василевс отхвърля всяка протегната ръка. Византийската лавина вече се е задвижила и нищо не изглежда в състояние да спре нейния устрем.
Падането на столицата и варварството на „цивилизованите“
На 23 юли 811 г. войските на Никифор преодоляват защитните валове и нахлуват в Плиска. Гарнизонът от неколцина хиляди български воини, оставен да брани града, се бие до последен дъх, но е премазан от численото превъзходство на източните ромеи. Владетелят Крум е принуден да напусне столицата, за да организира съпротивата в планините, оставяйки след себе си дворците на предците си.
Това, което последва след превземането на града, шокира дори самите византийски летописци. Влизайки в Плиска, Никифор I губи всякакво човешко състрадание и владетелски разум. По негова заповед столицата е подложена на пълно унищожение.
Дворците на кан Крум са опожарени и сринати със земята, а огромните български богатства, събирани с десетилетия – включително и превзетото по-рано софийско съкровище – са заграбени и разпределени като плячка.
Ромейските войници извършват жестокости, които превръщат Плиска в пепелище. Избиват се не само останалите защитници, но и цивилното население, включително жени и деца. Гледката на горящите дървени конструкции и рушащите се каменни стени се вижда от километри, а димът над Плиска изглежда като мрачен реквием за българската държавност.
Гордостта преди падението: В капана на заслеплението
В опит да спаси народа си от окончателно изтребление, кан Крум прави последен дипломатически опит. Той изпраща второ съобщение до императора със известните думи: „Ето, ти победи. И така, вземи каквото ти е угодно, и си върви с мир“. Но заслепеният от лекия си успех Никифор дори не изслушва пратениците. Превземането на Плиска и разрушаването на Крумовите дворци му дават измамното усещане, че победата е пълна, а българите са прекършени завинаги.
Императорът прекарва няколко дни сред руините на опожарената столица, опиянен от триумфа си. Той лично подпечатва със своя печат сандъците с царското съкровище и се държи като пълен господар на българските земи. Това временно опиянение обаче му попречва да забележи как около него се затяга примка, каквато историята рядко познава.
Докато ромеите празнуват и плячкосват, кан Крум свиква цялото население на оръжие. В редиците на българската войска се включват не само мъжете, но и жените, както и съседните аварски и славянски племена. Всички те са обединени от една-единствена цел – отмъщение за опожарената столица и защита на родната земя.
Сянката на Върбишкия проход
След като превръща Плиска в пепелище, на 25 юли Никифор най-накрая заповядва на огромната си армия да поеме обратно към Константинопол. Избраният маршрут минава през теснините на Източна Стара планина.
Влизайки в прохода, византийците не подозират, че българските отряди денонощно са рязали дървета и са изграждали високи, непреодолими дървени палисади, които напълно затварят входа и изхода на дефилето.
Пепелта на Плиска още не е изстинала, когато на 23 юли император Никифор подписва собствената си смъртна присъда с варварското унищожение на българската столица. Само три дни по-късно – на съдбоносния 26 юли във Върбишкия проход – триумфът на Византия ще се превърне в един от най-страшните разгроми в нейната хилядолетна история.
А кан Крум ще докаже на целия свят, че една опожарена столица може да бъде изградена отново, но изгубената чест и заслепената от гордост империя плащат с кръвта на своя владетел.
- Песента, която куршумите не можаха да убият
Лятото на 1942 г. е едно от най-мрачните и напрегнати в съвременната българска история. Втората световна война бушува с пълна сила, а Европа е раздирана от идеологически сблъсъци, нелегална съпротива и жестоки репресии. В София Железният режим и Военнополевият съд работят под пара, преследвайки всеки, дръзнал да се изправи срещу официалната политика на страната и съюза ѝ с Оста.
В тази атмосфера на страх, следене и предателства, на 23 юли се разиграва една от най-големите трагедии в българската култура и история – екзекуцията на шестима антифашисти, сред които е и поетът, чиито стихове по-късно ще обиколят света: Никола Йонков Вапцаров.
Процесът срещу Централния комитет на Българската комунистическа партия е бърз, безмилостен и с предварително предизвестен край. В продължение на месеци арестуваните нелегални деятели са подлагани на тежки разпити и изтезания в килиите на Дирекцията на полицията. В крайна сметка Софийският военнополеви съд издава 12 смъртни присъди. За шест от тях присъдата трябва да бъде изпълнена незабавно, още същата вечер.
Последните часове в килията: Раждането на безсмъртието
Следобедът на 23 юли носи със себе си тежката вест. В килията на Софийския централен затвор осъдените на смърт – Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов, Георги Минчев, Атанас Романов и Никола Вапцаров – разбират, че им остават броени часове живот. Молбите за помилване, отправени от близки, общественици и творци до царя, са отхвърлени.
Именно в тези последни, драматични минути, когато повечето хора биха се предали на отчаянието, Вапцаров прави нещо непреходно. Написва на малки листчета хартия последните си две стихотворения – „Борбата е безмилостно жестока“ и прощалните стихове до съпругата си Радка: „В борбата за живота аз паднах. Но друг ще ме смени и... какво тук значи някаква си личност?!“. Тези думи, написани с молив под сянката на ешафода, се превръщат в един от най-силните поетични и човешки документи в световната литература.
Малко преди 21:00 ч. шестимата мъже са качени на камион и отведени към Софийския гарнизонен стрелбищен плац. По пътя, според спомените на очевидци и пазачи, те не плачат и не молят за милост, а пеят.
Черният здрач на Гарнизонния стрелбищен плац
Около 21:15 ч. Гарнизонният стрелбищен плац е отцепен от плътен кордон войници. Нощта вече пада над София, а ровът за разстрел е предварително изкопан. Шестимата подсъдими са изведени пред тухлената стена. Опитите на офицерите да им вържат очите срещат твърд отказ – те искат да посрещнат смъртта с открити очи.
Когато взводът за разстрел се строява и цевите на пушките се насочват към гърдите им, изведнъж от гърлата на осъдените еква песен. Това е „Хаджи Димитър“ на Христо Ботев: „Жив е той, жив е! Там на Балкана...“. Вълната от гласове отеква в мракa, принуждавайки командващия офицер да даде заповедта за стрелба по-бързо от планираното, за да заглуши Ботевия стих.
Залпът разцепва вечерната тишина в 21:30 ч. За броени секунди шестима мъже пада на земята. Сред тях е и Никола Вапцаров – едва 32-годишен, в разцвета на силите си, с неиздадени стихове и ненаписани поеми в душата си.
Отпечатъкът върху историята и паметта
Разстрелът на 23 юли 1942 година разтърсва тогавашното общество и оставя кървава диря в съвременната ни история. Властите се опитват бързо да потушат случая и да погребат телата в необозначени гробове на Софийските гробища, но истината не може да бъде скрита.
Иронията на съдбата е, че куршумите, предназначени да затворят устата на поета, всъщност го направиха безсмъртен. Само десетилетие по-късно, през 1952 г., Никола Вапцаров получава посмъртно Почетната награда за мир от Световния съвет на мира, а поезията му е преведена на над 90 езика по целия свят.
Родени:
- 1888 г. – роден е Реймънд Чандлър, американски писател
- 1957 г. – роден е Тео ван Гог, холандски режисьор
- 1961 г. – роден е Уди Харелсън, американски актьор
- 1962 г. – роден е Ерик Ла Сал, американски актьор
- 1965 г. – роден е Слаш, американски китарист
- 1989 г. – роден е Даниъл Радклиф, британски актьор
Починали:
- 1674 г. – умира Петър Парчевич, български католически епископ
- 1999 г. – умира Хасан II, крал на Мароко
- 2002 г. – умира Катя Паскалева, българска актриса
- 2011 г. – умира Ейми Уайнхаус, английска певица
