Във вътрешни и международни шампионати съдийството винаги е било критикувано, но този път, с отменения гол на Англия срещу Германия и с признатия (въпреки очевидна засада) гол на Аржентина срещу Мексико, гласовете за инсталиране на видеокамери, по чийто запис да се коригират съдийските отсъждания, станаха толкова настоятелни, че дори Сеп Блатер обеща ФИФА да помисли по въпроса.
Тук ще цитираме един блог на бивш френски футболист, който разглежда въпроса в малко неочаквана светлина.
Всички телевизии показаха отменения гол на Германия срещу Англия през 1966 г. Така е, видеото служи и на тези, които не са били родени или са забравили - и всички хорово закрещяха „Скандал! Защо 40 години по-късно видеото още не е влязло във футбола?"
Хубаво! Да приемем видеоотсъждането! Но как, в какви положения, в кой момент и за каква степен на нарушения, с какви технически и финансови средства, при кои състезания, на кои континенти, за кои групи, в кои мачове? При кои положения да го използваме?
Може би, за да се види влязла ли е топката, има ли засада или не, има ли дузпа, симулира ли даден играч? Или може би, за да четем по устните му, в случай че казва „да ти е... мамата"?
Защо не? Борците за видеоотсъждане не отговарят на тези въпроси, те просто не знаят отговорите. Видеото е измислен образ, също както и мигновеното отсъждане на съдията, то ще бъде подлагано на злонамереността на едни и на интерпретирането на образите от други.
В един мач се получи ситуация, в която съдията отсъди дузпа. При видеозаписа се оказа, че при нормална скорост дузпа има, при забавен каданс дузпа няма.
На кое трябва да вярваме повече - на човешкото око или на видеото? Трябва ли, в името на техническия прогрес, да се доверим на един изкуствен образ, образ, който не съществува. Трябва ли да се доверим на окото на една камера, какво говоря, на окото на 20 или 30 камери? Или да се доверим на отсъждането на едно човешко същество, което, естествено, може да сгреши?
Ще кажат някои, че в ерата на интернет и на джиесемите техническият прогрес трябва да влезе и във футбола, за да спаси съдиите. Това е архаичен и отдавна ненужен дебат.
За да бъдат спасени съдиите, единственото истинско средство е да се спре този дебат и в същото време да се спрат прожекциите на забавен каданс върху гигантските екрани по стадионите.
Но именно това телевизията не ще да направи - защото футболът е теле-визуален спектакъл, а телевизията не понася мъртво време.
Така че, за да задоволи зрителя, ФИФА промени правилата: вратарят вече не може да хваща топката с ръка, когато му е върната от съотборник; разположиха се много топки около игрището, вратарят може да бяга с топката в ръка, правилото за засадата бе изменено, за да облагодетелства атаката, допълнителното време бе увеличено...
Всичко се прави, за да се ускори ритъмът; и все не изглежда достатъчно. И най-малкото мъртво време бива запълнено със забавени кадри, гросове върху треньора или резервната скамейка, анализ на специалист на забавен или стопкадър...
А съдията е човешко същество, той всъщност има нужда авторитетът му да бъде утвърждаван, неговите решения да бъдат подкрепяни. Той има право на грешка.
Щом искаме да премахнем грешката, значи искаме да се лишим от силните емоции, присъщи на драматургията на спектакъла - гневът, бунтът, тъгата на едната страна, радостта и щастието на другата.
Всъщност, да, футболът е несправедлив спорт, и слава Богу! Да го правиш справедлив, е тъжна работа. Грешката е част от играта, както и случайността или късметът.
Усилията да се изкорени от тази игра всякаква грешка са напразни и противоречащи тъкмо на играта. Ако играта няма право на грешка, какво пространство ни остава за дишане?
А по повод катастрофалното представяне на родината му и оглушителните скандали във френския отбор, разкриващи изключително просташко ниво на отношенията между футболистите, той пише лаконично:
Футболът си е футбол - и нищо друго. Вярно е, че без играчи футболът не може, всичко останало обаче е необходимо само на футболната икономика. Нашият занаят е да играем футбол, обучавани сме да играем футбол и поне на най-добрите от нас се плаща, за да развличат нацията. Вярно е, че в момента развлечението е лошо.
Футболистите не са професионалисти в представянето на страната. Те нямат никакво задължение да бъдат пример на по-младите, те нямат никакво задължение да се бият за честта на страната.
Всъщност, кой може да прави това на тази възраст - 20 или 25 години? Те произлизат от бедните квартали, често няма какво друго да правят. Измъкват ги от тази действителност на 12-13-годишна възраст и ги вкарват в школи, където ги формират и форматират - в тази възраст нормалното момче живее с родителите си и всяка вечер майка му го завива.
Те изскачат на повърхността, когато са вече възрастни, напълно откъснати от реалния живот. Защо трябва да искаме толкова много от тях? Общество, в което футболистът става за пример, превръща се в модел за младежта, не е ли болно общество?
Колко бивши български футболисти биха се подписали под тези редове? Така или иначе, ФИФА очаква за периода 2007-2020 г. приходите й да надхвърлят разходите с около 900 млн. евро, така завършва публикацията в бр. 26 на седмичника "Култура".
------------------------------
Междувременно ФИФА призна за три неправилно зачетени гола на Мондиал 2010.
Всичко за Мондиал 2010 - на sportni.bg/worldcup2010
Източник: kultura.bg
Последвайте ни
