П рез декември 2010 г. „Икономист” помести статия, разглеждаща „география на щастието”, в която България беше обявена, по онова време заедно с Румъния – най-новите и вероятно най-зловредните членове на Европейския съюз – „за най-тъжното място в света”. Почти година по-късно Георги Господинов, най-известният писател на България, публикува втория си роман – „Физика на тъгата”.
В интервюта, дадени от писателя, той сам позиционира книгата, отчасти като отговор на тази статия, а от друга страна, за да разбие клишетата за източноевропейския темперамент: “В крайна сметка, моят протагонист се опитва да разкаже история конкретно за това място, за най-тъжното място, и да се справи със своята собствена тъга.”
В обширна статия сп. "Ню Йоркър" обяснява как романът е сензация в България. а първото му издание се разграбва за ден и става най-продаваната книга в страната за 2012 г. Обира националните литературни награди, а неговите преводни издания са сред претендентите на няколко големи и важни европейски награди, в това число Premio Strega Europeo и Brücke Berlin Preis.
"Международният успех на книгата е изненадващ за писател от страна, в която „няма кой знае какво литературно любопитство”. Или поне така твърди самият Господинов, пише изданието.
В публикацията се разказва подробно за житейския и творчески път на Георги Господинов, а авторите отбелязват, че ежедневието е това, което интересува писателят и което е субект на цялото му творчество.
"Описвайки ежедневието в България, той се опитва да комуникира с българската „тъга”, която колкото е лингвистична, толкова е и метафизична дилема. Българската дума „тъга” на Господинов (която неговият английски преводач Анджела Родел изразява като „скръб”), е досущ като „хюзюн” на Орхан Памук или като „тоска” на Набоков – дума, която няма реален еквивалент на английски", се казва в статията.
Авторите смятат, че тъгата на Господинов е жадуване за нещо, което все още не се е случило. Рязко осъзнаване на това, че животът си минава и че някои неща никога няма да изпиташ заради хиляди причини – лични, географски, политически.
"Тази тъга не е уникална само за България. Господинов е наясно с това. В ера на икономически упадък това състояние заплашва целостта на Европа. Но идеята за неизживения живот има определен отзвук в страна, където хоризонтът на възможностите толкова пъти е бил преначертаван. Където пейзажът е осеян с руините на „неясни, абстрактни идеологии” и техните сринати обещания – от рушащите се социалистически монументи до изоставените курорти и жилищни комплекси – наследство от някогашния бум на пазара с недвижими имоти", пише "Ню Йоркър".
Като дете Георги страда от обсесивен емпатичен-соматичен синдром – много засилена, несъзнателна съпричастност към всичко, до което се докосне – роднини, съседи, животни, дори към гол охлюв, който дядо му изяжда като природен лек срещу стомашна язва. С годините той загубва тази си способност, но я компенсира, превръщайки се във вманиачен колекционер на чужди истории.
Сега може би страда от „комплекса на Ной” – запасява се с истории и случки срещу Апокалипсиса, който знае, че наближава, макар и да не е наясно в каква форма точно ще се случи. Дали ще дойде като глобално затопляне, като ядрена война, като Четирите конника от забранената Библия на баба му… Изберете вие.
А какво пише още в статията за Господинов, можете да видите и пълния български превод тук
