Изповедта "Алкохол"

В книжарница "Хеликон" в Бургас се състоя представянето на романа на Калин Терзийски "Алкохол". През последния месец книгата възбуди доста дебати и спорове, но всички са съгласни, че това е "роман, който е обречен да стане събитие".

Срещнах Калин или Кайо, както го наричат всички покрай Мартин Карбовски. Работех за кратко в "Дарик радио" и Мартин ми беше нещо като шеф. Тогава той започваше да създава клуба на "новите писатели и поети" "Литература-Диктатура" и ме запозна с членовете му.

Кайо беше тих, добродушен, срамежлив и скромен, с особено чувство за хумор, което объркваше - човек се питаше непрекъснато дали и доколко се шегува.  Карбовски го обичаше истински - Кайо беше нещо като неговият негатив, алтер-егото, сянката, която непрекъснато носим със себе си, но никога не заставаме лице в лице с нея. Кайо олицетворяваше тъмната и, парадоксално, същевременно най-светлата страна на самия Карбовски.

Кайо беше талантлив, романтичен,  дистанциран и - е, да - винаги леко опиянен човек, потопен в собствен, паралелен свят, докато самият Мартин участваше активно в истинския. Той харесваше Кайо, грижеше се за него, подиграваше му се и го приемаше - точно както постъпваме със собствените си слабости. Хем ги отглеждаме и си ги пазим, хем ни е малко срам от тях, хем напук ги проявяваме...

Защо споменавам непрестанно Мартин Карбовски? Защото, според мен, романът "Алкохол" е за него. Той е като едно позакъсняло извинение и обяснение в приятелство. Което трогва и впечатлява.

Романът "Алкохол" и неговата стряскаща откровеност

Дали и защо е важно литературата да е откровена и какво точно означава това? Автобиографичната проза, която ни съпътства от няколко десетилетия, подозрително напомня на дневник.

Когато четем Милър, Буковски, Бъроуз или Бегбеде не сме съвсем сигурни, че това е литература. Текстовете им са лични, емоционални и разпокъсани като дневници, чиито парчета те старателно са дисциплинирали и оформили в романи. Положили са формално усилие да ги структурират, да ги подредят. Да разкажат една история, да я населят с персонажи, да създадат конфликт. Но по същество романът през втората половина на XX в. е като дневник.

Романът "Алкохол" е изповед. Изисква се смелост, широта, спокойствие и смирение, за да се разкаже този "трип". И известна доза есхибиционизъм, естествено.

Романът "Алкохол" е жесток експеримент, който авторът безпощадно провежда над себе си. Опасността, която той умело избягва, е да се героизира, да изпадне в позата на мъченик, да се оправдае или да се самосъжалява. Книгата представлява нещадящо, дълбоко и откровено самоизследване. Което, за щастие, завършва с хепиенд.

Изгубеното поколение на прехода

Болестта "алкохолозъм," на която е посветен романът, обобщава и детайлно илюстрира терзанията, тревогите и безпътицата на цяло едно поколение, което навлиза в съзнателния си живот преди 89-та, посвиква с ограниченията и забраните на режима и започва по езоповски да му се съпротивлява, а после внезапно се оказва свободно.

Изведнъж целият свят, с всичките му шарени възможности, се простира пред героите. Внезапно се разбира, че те нямат оправдание, ако са посредствени, неуспешни, предали се или незабележими. Цяло едно поколение деца влиза през протестите и стачките в свободния си, нов живот и започва да се опитва да създава съвършено нов ред, да твори, да експериментира.

Много скоро се оказва обаче, че законите на демократична България не се различават особено от предишните, защото старите предават щафетата на новите (включително и под формата на куфарчета с пари), ценности и морал няма (защото моралът на комунизма е лъжлив, фалшив и несъстоятелен, а нов морал няма как да се изфабрикува само върху отказа от миналото), а успехът е постижим единствено през компромиса (защото всичко функционира по старите схеми, а корпупцията и организираната престъпност процъфтяват).

Новото време изтласква хората на изкуството в ъгъла, където ги държи на безопасна дистанция, като непрестанно занижава жизнения им стандарт, третира ги като безполезни и не ги цени.

Докато капитализмът се основава на свободната размяна на стоки и идеи, и рачита на пазара, то "пазарът" на идеи в България се схваща като вакханалия на лошия вкус, пошлостта и безсмислието. С "идеите" търгуват забогателите по втория начин "борчета".

Така цяло едно поколение се оказва "нулево", защото не е поискало да направи решителната крачка - компромисът да е успешно, без да е морално. Да печели, предавайки собствения си вкус и ценности. Да е състоятелно в материален смисъл, бидейки несъстоятелно в духовен.

Болестта алкохолизъм

Алкохолизмът в романа е разказан като отчаяното, вълнуващо, мъчително и безнадеждно пътешествие на един аутсайдер, който не може и не иска да се примири със сивотата на света, с неговите нови закономерности, с отговорностите му и изискванията му, с пошлостта и меркантилността му.

Но най-вече - не може да се примири с допускането, че самият той е непригоден, нежелан, неприспособим, несъстоятелен и ненавременен. Че той не може да надскочи определена летва и предварително се е отказал да се опитва и че нищо, до което достига, постига, докосва се и преживява не му е достатъчно.

Романът разказва за състоянието на непрестанна неудовлетвореност, толкова типично за философите от школата на екзистенциализма. Текстът е потопен в тъгата и усещането за безполезност, присъщи на посттоталитарното поколение, угнетено допълнително от съзнаването, че светът е провален и те не могат да направят нищо.

Разказът впечатлява с истинско покаяние, със смирение и самоосъзнаване, които респектират.

В крайна сметка читателят започва да разбира - без да кори -  ежедневното пропадане в пропастта на замъгленото съзнание, потапянето в забравата, отказа от живеенето.

Хората, които стават зависими, са болни. Авторът е психиатър. Непрестанният му досег с лудостта и смъртта го е отказал да опитва да бъде "нормален". И затова той решава да си постави сам медицинската диагноза. Да опише живота си като случай, като заболяване - с неговите симптоми, причини, прогноза и лечение.

Заболяване на волята, което, оказва се, може и да не е смъртоносно. Заболяване, което се лекува!

Ние, читателите му, можем само да замълчим респектирани и да посрещнем Кайо обратно. При нас.