Ио ожба на Димитър Казаков-Нерон
(1933-1992) е открита в галерия "Средец" на Министерството на
културата. 16-те живописни платна са от частната колекция на Ангел Симеонов.
Димитър Казаков, един от най-странните и
трудно обясними български художници, е роден в с. Царски извор,
Великотърновско. В Художествената гимназия в София го приели с оценка за "особено
дарование".
През 1965 г. завършва специалност "Графика" в
Художествената академия, след това живее в Пазарджик и работи като плакатист, а
през 1972 г. се установява със семейството си в Божурище край София и работи
като художник във военен завод.
От 1978 г. е свободно практикуващ художник, а
славата го спохожда за първи път през 1980 г. Успява да направи 15
самостоятелни изложби и преизвиква истински фурор в Ню Йорк, Париж, Мадрид,
Виена, Токио, Торонто, Атина, Базел, Люксембург.
Произведения на Казаков-Нерон са притежание на националния
фонд за съвременно изкуство в Лувъра в
Париж, в музея "А.С.Пушкин" в Москва, в Императорската колекция в Токио.
В първото му телевизионно интервю, което го направи популярен, взето от проф. Аксиния Джурова и Кеворк
Кеворкян и излъчено в предаването "Всяка неделя" в края на 1979 г., Нерон каза:
"...Вярвах в
съдбата, но истинското рождение като творец ми създадоха годините като
земеделец, което ме потопи в природата... Газех бос в равнинната пръст, изгарях
от парещото слънце и затулях жад от бистри кладенчета и калени чешми. Ловех
раци като пастирче и непрекъснато работех. Плетях кошници или кошове за
плява...
Хората не ме разбираха и набрах голям комплекс за малоценност, от
който по-късно направих остро оръжие за защита на личността ми... Иначе обичам
хората, но с това острие ми се ще да се пореже всеки мой зложелател..."
"Аз съм и оставам тракиец, верен на родното си село... Под
неговия знак съм роден - в полето под една круша. Около мен пълзяха змии и
костенурки. Там птиците пригласяха на детския ми плач", казва художникът в
интервю за австрийски вестник след първия му голям успех във Виена.
За него проф. Аксиния Джурова пише: "Общуването с Нерон бе
трудно. Колкото нежен и лиричен бе в картините си и поетичен в писанията си,
разбира се, без тези, в които се опитваше да се вживява в ролята си на
учител-наставник, в останалите случаи той пускаше само рефлексите си за
самосъхранение.
Гледаше изпод вежди, изваждаше острия меч на гладиатора,
нахлупваше широкополата шапка, покриваше се с настървение и ваеше своята
митологичност, украсяваща после кафенетата, които той не обичаше, както и
светския живот...
В момента, в който на Запад авангардното изкуство стигна до
мисълта, че същността на изкуството е идеята, в нашите източни страни тя бе
също поставена над всичко. Така се отиде до един и същ резултат, макар и по
различен път.
Затварянето на кръга в авангарда и метода на т. нар.
социалистически реализъм, бе обаче извън обсега и интереса на Нерон. За него
"буйството на изкуството" бе над всичко. То носи "кротост,
омайваща нежност и хармония."
Източник:
Антон Станков / БГНЕС
