0

Историческите сгради и културни паметници са тези, които придават характера и обаянието на всеки европейски град. Но те имат и друга освен архитектурна стойност – съхранявайки паметта за хората, формирали по един или друг начин обществените процеси, исторически решения, културни събития или простоградски легенди. Всяка такава сграда може да оприличим на малко чекмедже със спомени - съкровища, останали от миналото – смели мечти и послания от предшествениците, модели на всеотдайност, благородство, талант ...или обратно. Поредицата на Българската банка за развитие, посветена на първият архитект на столицата Антонин Вацлав Колар, разказва за историята на сградите, построени от него, в рубриката „Как София се превръщаше в европейски град“.

След Освобождението кафенето „а ла турка”, така добре живописано от Иван Вазов, отстъпва място на заведения, направени по европейски образец. В тях си дават среща писатели, поети, актьори и музиканти – артистичната бохема, населяваща новата българска столица София. Страстно, понякога и на висок глас, което предизвиква недоволството на достолепни господа, потънали в удобни кресла, четейки вестници в дървени рамки, се обсъждат всички нови и модерни веяния в изкуството. Това са „личности неординарни”, както ги описва Вазов, а самият той е сред най-редовните посетители в новооткритото кафене „България”, проектирано от тогавашния градски архитект Антонин Вацлав Колар.

“Българската интелигенция в началото на века заживява с омаята на литературата... Кафенето измества площада, литературния разговор – политическия спор, обичта към книгата – житийните неуредици, художественото творчество – социалната професия”, отблязва Владимир Стоянов в изследването си за литературните кафенета.

Най-влиятелното сред тези, казано на днешен жаргон, платформи за социално общуване, е кафене „България“. То заема партерния етаж на едноименния хотел, построен срещу Княжеския дворец в периода 1882-1885 г. по проект на тогавашния градски архитект, чеха Антонин Вацлав Колар.

Представете си обширна, полутъмна зала с билярд и меки канапета около кръгли масички с мраморен плот, която е обградена от игрални помещения, намиращи се в близост до входа. Атмосферата е такава сякаш сте във Виена. Виенски привкус имат и разнасяните от сервитьорите поръчки – филтрирано кафе, виенски щрудел, малък ликьор. Сам на маса достолепно седи самият литературен патриарх - Иван Вазов. Поетът Пенчо Славейков, както винаги е в компанията на д-р Кръстев и кръга „Мисъл“ и в своята характерна поза - подпрян на бастуна си и навъсено гледащ към „фасулковците“…

В залата литературният заряд е висок, защото там са още поетите Пейо Яворов и Петко Тодоров, критиците Боян Пенев и Александър Балабанов, публицистът Йосиф Хербст, Симеон Радев. Сред тях е и един незаслужено забравен български поет, лингвист, преводач, музикант, философ, драматург – Цветан Радославов. Скромен и ненатрапчив, „последният български енциклопедист“ често е част от литературните разговори в кафене „България“. Неговата широка култура и енциклопедичност привличат силно Пенчо Славейков, а Симеон Радев си спомня, как са разговаряли защо този човек остава да работи като гимназиален учител, след като хора със значително по-малко знания и дарби стават професори. Характерът, възпитанието и притеснението, че карирата може да го превърнат в „духовен слуга“, е тази морална бариера, която авторът на националния химн на България не пристъпва и остава беден, но верен на принципите до смъртта си.

До Първата световна война кафене „България“ е всепризнатият културен и обществен център на столицата и страната, подобно на кафене “Режанс” в Париж, “Греко“ в Рим, както отбелязва Константин Константинов. И макар „Панах“ да е софийското кафене, предпочитано от политици, предприемачи и богаташи, именно в гръмките и категорични гласове, идващи откъм кафене „България“, са се вслушвали и царският двор, и правителствата.„Царските секретари и слухари правеха „постоянното присъствие“ на това кафене. Неговите становища те отнасяха в двореца с твърдението, че това, което говори и мисли кафенето, го говори и мисли народът“, припомня години по-късно Димо Казасов в своето „Видяно и преживяно“.

Тук си дават словесни сражения, в надвечерието на Балканската война, „патриотите" и „добрите българи" с левичарската интелигенция и трезвите граждани, а през Първата световна война, пак в кафене „България", спорят горещо „русофили" и „германофили". Тук постоянно се „бистри“ политика и се решават не само вътрешни, но и най-заплетени международни въпроси. Особено разгорещени са препирните по времето, когато се сключва примирие след Балканската война, както свидетелства Димо Казасов в книгата си „Видяно и преживяно: 1891 – 1944“

„През тия дни софийската буржоазно-политическа борса, на която седалището беше в прочутото кафене „България“, се намираше в силно възбуждение. Опиянена от победите на българската армия, тая борса не даваше и дума да става за каквито и да е било отстъпки на държавите, с които България съвместно изнесе победата. В това кафене, което се намираше на ъгъла на улиците „Васил Левски“ и „Аксаков“, срещу Военното министерство и Градската градина, с часове разсъждаваше и спореше столичният политически елит. Тук си пиеха кафето шефовете на политическите партии, висшите чиновници от министерствата, известните публицисти, журналисти, писатели, художници, артисти, чужди кореспонденти, съгледвачи. Тук се чертаеха границите на „Велика България“.

Бомбардировките над София през 40-те години не пощадяват и кафенето, слагайки край на този кипящ живот. Оцелелява фрагмент от него, етаж, който по-късно е използван за репетиционна зала, а вътрешността на кафенето превръщат в градина към новия ресторант „България“. За съжаление, не остават снимки от интериора и посетителите му, които да напомнят днес за ролята, което е изиграло в културната ни история.

Абонирайте се и прочетете първи "Непубликувано" и обзор на деня за 2 мин.

@