Н а 15 ноември 1990 г. народните представители от Седмото Велико народно събрание приемат историческо решение – промяна на името на държавата от „Народна република България“ на „Република България“. С този акт България окончателно скъсва с наследството на комунистическата епоха и поема по пътя на демократичното развитие.
За да се разбере значението на решението от 1990 г., трябва да се върнем няколко десетилетия назад.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 г., извършен от Отечествения фронт с подкрепата на съветската армия, монархията в България рухва.
Регентите на малолетния цар Симеон II са арестувани и по-късно осъдени на смърт от т.нар. Народен съд – извънреден трибунал, създаден по съветски образец.
През 1946 г. е проведен референдум, на който, под натиска на новата власт и при съмнителни условия, българите гласуват за премахване на монархията. На 15 септември 1946 г. е обявена Народна република България, а на следващата година е приета Димитровската конституция, която поставя страната под пълния контрол на Българската комунистическа партия (БКП), оглавявана от Георги Димитров.
В следващите десетилетия държавата се управлява от Тодор Живков (1954–1989), който изгражда модел на еднопартийна система, централизирана икономика и ограничена свобода на словото. България се превръща в най-верния съюзник на Съветския съюз в Източния блок.
Пътят към промяната
1989 г. променя всичко. След падането на Берлинската стена и вълната от демократични движения в Източна Европа, на 10 ноември 1989 г. пленумът на ЦК на БКП сваля Тодор Живков от власт. На негово място застава Петър Младенов, който обещава реформи.
В следващите месеци се образува опозицията – Съюзът на демократичните сили (СДС), а на площадите се събират хиляди българи, искайки свобода, избори и промяна на системата. През пролетта на 1990 г. се провеждат първите многопартийни избори след повече от 40 години.
Те излъчват VII Велико народно събрание, което има за задача да изработи нова Конституция на България – демократична, съвременна и съответстваща на новите реалности.
15 ноември 1990 г. – символичният край на една епоха
Едно от първите и най-важни решения на това Велико народно събрание е промяната на името на държавата. На 15 ноември 1990 г., след дълги дебати, депутатите приемат поправка в чл. 1 от действащата тогава конституция, с която „Народна република България“ официално става „Република България“.
Символично, тази промяна означава отказ от идеологическото наследство на комунизма – думата „народна“ вече не обозначава партията, която „ръководи народа“, а целия български народ като свободна нация. Решението е посрещнато с аплодисменти в залата и с възторг от обществото, което вижда в него ново начало.
Държавният герб, знамето и химнът са запазени, но символите, съдържащи комунистически елементи – като червената звезда, са премахнати. Започва трудният преход от планова икономика към пазарна, както и от еднопартийна система към демокрация.
- Държавата Палестина
На тази дата през 1988 г. в Алжир се случва едно от най-знаковите събития в съвременната близкоизточна история. На заседание на Палестинския национален съвет (ПНС) – своеобразният парламент на Организацията за освобождение на Палестина (ООП) – лидерът Ясер Арафат обявява Декларацията за независимост на държавата Палестина.
С този акт палестинците формално заявяват правото си на собствена държава в Западния бряг и Ивицата Газа – територии, окупирани от Израел след войната през 1967 г. Макар декларацията да не довежда до незабавно създаване на независима държава, тя се превръща в ключов политически и символен момент за палестинската кауза.
Историческият контекст: десетилетия на напрежение и надежда
След Арабско-израелската война от 1948 г., когато е създадена държавата Израел, стотици хиляди палестинци напускат домовете си или са прогонени от тях. Този процес, известен като „Накба“ („катастрофата“ на арабски), остава дълбока рана в палестинската историческа памет.
През 1964 г. е създадена ООП – организация, обединяваща различни палестински групировки с цел постигане на независимост. От 1969 г. неин председател става Ясер Арафат, харизматичен лидер и символ на палестинската борба. В продължение на десетилетия конфликтът между Израел и палестинците е белязан от войни, терористични актове и дипломатически провали.
До 1980-те години ООП е базирана в изгнание – първо в Йордания, после в Ливан, а по-късно в Тунис. Междувременно, през декември 1987 г., в окупираните територии избухва Първата интифада – масово народно въстание срещу израелската окупация. То дава на палестинската кауза нов импулс и убеждава ръководството на ООП, че е време за нова политическа стратегия – такава, която да търси международно признание, а не въоръжена победа.
Алжир, 15 ноември 1988 г. – „Ние провъзгласяваме държавата Палестина“
В залата на Палестинския национален съвет в Алжир се събират 451 делегати от различни палестински групи. След бурни дебати и с подкрепата на мнозинството, Ясер Арафат прочита Декларацията за независимост на Палестина, вдъхновена от езика и стилистиката на френската и американската декларации за независимост.
В документа се подчертава правото на палестинския народ на самоопределение, на суверенна държава и на възвръщане на териториите, окупирани от Израел. Столицата на новата държава е определена за Йерусалим (ал-Кудс) – факт, който по-късно се превръща в един от най-спорните въпроси в израелско-палестинските отношения.
Реакциите на света
Декларацията предизвиква вълна от международни реакции. Само за няколко седмици над 80 държави, включително СССР, Китай, Индия и повечето арабски страни, признават Палестина. По-късно броят на държавите, които я признават, надхвърля 130.
Съединените щати и Израел, обаче, отказват да признаят новата държава, като твърдят, че декларацията подкопава мирния процес и че границите на бъдеща палестинска държава трябва да се определят чрез директни преговори. Въпреки това, декларацията се оказва дипломатически успех за ООП, защото открива вратата към диалог със Запада.
Няколко седмици по-късно, през декември 1988 г., Арафат признава правото на Израел да съществува и отхвърля тероризма, което води до първите официални контакти между САЩ и ООП.
Символична държава без територия
Въпреки провъзгласената независимост, Палестина няма реален контрол върху земите, за които претендира. Западният бряг и Ивицата Газа остават под израелска окупация. Едва след Споразуменията от Осло през 1993 г., подписани от Арафат и израелския премиер Ицхак Рабин, е създадена Палестинската автономия, която получава ограничено самоуправление в някои зони.
И до днес, повече от три десетилетия след декларацията в Алжир, Палестинската държава остава непълно реализирана. ООН призна Палестина за държава-наблюдател през 2012 г., но не и за пълноправен член. Сблъсъкът между израелци и палестинци продължава да бъде едно от най-тежките и неразрешени противоречия в световната политика.
Родени:
- 1944 г. – роден е българският скулптор и художник Ставри Калинов
Починали:
- 1630 г. – умира германският астроном и математик Йохан Кеплер
- 1670 г. – умира чешкият мислител Ян Амос Коменски
- 1916 г. – умира полският писател Херник Сенкевич („Quo Vadis“)
