0

Паметниците на културното наследство са тези, които придават натюрела и обаянието на всеки европейски град. Но те имат и друга освен архитектурна стойност – съхраняват паметта за хората, формирали по един или друг начин обществените процеси, исторически решения, културни събития или просто градски легенди. Поредицата на Българската банка за развитие, посветена на първия архитект на столицата Антонин Вацлав Колар, разказва за историята на сградите и обществените пространства, създадени от него, в рубриката „Как София се превръщаше в европейски град“.

Освобождението на България заварва София с една обществена градина – Градската. Това градинско пространство е оформено в предишните десетилетия, като първи за него съобщава през 1854 г. френският учен и пътешественик Ами Буе, минал през София през 1837 г.: „Пред входа на конака се намира един малък площад, през който тече вадичка и върху който има няколко дървета. Отстрани се намира една малка градинка с кьошк (беседка), а поливането ѝ става с помощта на дървено колело". По-късно, през 1869 г. Мидхад паша официално обявява мястото за градина /догодина Градската градина в столицата навършва 150 години!/.

Бъдещият дворец на княза е все още турски конак, не е вдигната още и сградата на Народното събрание и поради липса на места за провеждане на събития това пространство, без да е типична градина, става център на обществения живот в София. То е осветено на 4 април 1878 г. и наречено "Градина Александър Втори" в чест на Царя Освободител, но за софиянци става просто "Александровската".

След идването на княз Александър Батенберг и преустройството на конака в дворец започва реконструране на околното пространство и паркоустройство. За градската градина са отредени около 20 декара, първоначално оградени с дървена ограда, заменена по-късно от желязна. Новото ѝ лице е оформено от първия градски архитект на столицата – чеха Антонин Колар. Границите на градината са все още пустош, а градската вада, която минавала по днешните улици "Солун" и "Васил Левски" със завой при днешния  Народен театър, поемала по Цариградския път и Перловската река. След като тази вада била отбита, на мястото се ширело неотцедено блато, „изпълнено лете с цели семейства биволи".

Заради прокарването на Цариградската улица през 1880 г. градината губи една трета от площта си. По тези и други причини е проведено препланиране на алеите, внесена е и нова растителност от Австрия. Подобренията в Градската градина следват едно след друго по указанията на арх. Колар. Той е подпомаган от нарочен градинар – немеца Карл Бенц, когото княз Батенберг довежда от Дармщат. По инициатива на Колар Общинският съвет решава да освети иначе тъмната „обща градина“. Чешкият архитект прави план за разполагането на тридесет и две „хубави, якички, железни стълбчета“, на които да бъдат поставени газови фенери.

Изглежда всички тези промени са придали по-европейски фасон на градината, защото проф. Константин Иречек, който при пристигането си в София през 1879 г. се изказал доста злъчно за неугледния ѝ вид, вече променя мнението си и пише в дневника си: "Ала който е минал само след няколко години край тази градина и зърнал свят безгрижно да се разхожда през лунна лятна вечер под звуците на военна музика, той отнасял със себе си най-приятни впечатления".

През 1881 г. е приет и първият кадастрален и улично-регулационен план на столицата, който окончателно урежда статута на градината като Градска. Бързото нарастване на населението на София, нуждата от преустройство на Двореца и околното пространство водят до актуализация на плана през 1882 г. Създава се Княжеска градина, която присъединява тази част от площта на Градската градина, където се отглеждали зеленчуци за дворцови нужди.

От 1882 до 1890 г. общински градинар е Даниел Неф и се провеждат значителни промени, като градината се разтваря на югозапад,  засаждат се нови декоративни дървета и храсти. Неф е много инициативен, но не предприема нищо на своя глава, без да се допита до общината. Оттам не винаги са отзивчиви и му отказват например поисканите от него 200 лева, за да изработи проби за столове и пейки в „рюстический стил" с аргумента, че ,,градината не е за седанье, а за разходки".

Че е за разходки показват и предпочитанията на софиянци, за които тя бързо се превръща в любимо място за безгрижно шляене под звуците на военна музика. За доброто настроение се грижат един или два оркестъра, които свирят маршове, валсове, а в бюфета се сервират напитки и вкусни ястия. Ето как описва това време Георги Каназирски-Верин в книгата си „София преди 50 години“:

„Хайлайфът правеше своята обичайна разходка по Цариградското шосе (Цар Освободител) до пепиниерата. След няколко тура всички се отбиваха в „Дълбок зимник“ на бира и скара. По-мързеливите софиянци се задоволяваха да отидат в Градската градина, гдето се разхождаха по широката алея, която е около оградата, и слушаха военната музика. В разстояние само на един час пред вас ще минат по десетина пъти всички ваши познати и при всяко минаване се разменяваха по две „търговски усмивки“. Градската градина често служеше на разни дружества за устройване на „гарден парти“ или градински увеселения. В тия увеселения имаше музика, бой с цветя и конфети, поща, разнасяна от хубави госпожици и дами, и главно - претекст за много интриги.“

Градската градина става арена и на спортни прояви. Швейцарският учител и гимнастик Шарл Шампо /единственият състезател, представял България на първите модерни олимпийски игри в Атина/ урежда там „юнашки игри“, в които младежите се надпреварват на висилка и паралелка /успоредка/. Пак там се провежда и първото колоездачно надпреварване. “Приблизително 20 конкуренти колоездачи заобиколиха 8 пъти околовръстната алея - това беше рекордът. След надбягването имаше фокусници, които караха колело без кормило, други без седало или покачени само на един педал. Това бяха необикновени фокуси за времето“, пише в книгата си Каназирски-Верин.

Градската градина е свързана и със зараждането на организиран туризъм в България. В нея на 27 март 1895 г. се събират около 300 души, за да предприемат изкачване към Черни връх, предвождани от Алеко Константинов.

По спомени на съвременници в края на 19 в. всяка надвечер през топлите сезони идва да се разходи цяла „интелектуална София“ и политиците (които не са на власт).

През първите десетилетия на ХХ век за градината се грижи вещият и всеотдаен градинар Йосиф Фрай. Той извършва основно преустройство, като измества центъра на парковата композиция към открития през 1907 г. Народен театър, където е преместен и фонтанът. Напълно е подменена дървесната растителност - с конски кестен, ясен, софора, тис и др., отделни екземпляри от които са запазени и до днес. В края на дейността на Фрай през 1934 г. Градската градина вече се е оформила като център на обществения живот на столицата и заедно с дворцовата градина тя образува красива зелена зона в централната част на столицата.

Обликът ѝ се променя, смалява и обезличава, когато през 1949 г. построяват мавзолея на Георги Димитров. Премахва се оградата, Казиното става художествена галерия, а през 1959 г. е преустроен централният фонтан, с което окончателно се заличава и последният архитектурен елемент, останал от времето преди войната. В наши дни Градската градина търси своя съвременен Антонин Колар и наследниците на градските градинари Бенц, Неф и Фрай, за да си върне предишния блясък и някогашната значимост в обществения живот в центъра на София.

Абонирайте се и прочетете първи "Непубликувано" и обзор на деня за 2 мин. Безплатно е :-)

@