Трагичният манталитет на малките държави на еврозоната

Европейският съюз (ЕС) е тирания на малки държави и досега това обслужваше интересите му добре. Но когато стане дума за макроикономика, синдромът на малките страни е контрапродуктивен.

Миналата седмица ме поразиха две забележки на президента на ЕС Херман Ван Ромпой. Той защити множащите се със завидна бързина програми за строги икономии с аргумента на стабилното икономическо възстановяване. А по отношение на дисбалансите в еврозоната той каза, че те са проблем на страните с дефицит по текущата сметка.

Както и повечето лидери на ЕС, Ван Ромпой произхожда от малка страна - в този случай Белгия. А когато политици от малки държави заговорят за икономика, те естествено говорят в рамките на една малка отворена икономика.

Една от най-важните черти на малката отворена икономика е, че

ставащото в нея оказва слабо влияние върху останалия свят.

В малката отворена икономика успехът опира повече или по-малко до конкурентноспособността. Да управляваш ирландската икономика е като да управляваш много голям бизнес или футболен клуб.

Парафразирайки брадатата поговорка, можете да изтръгнете португалския или белгийския премиер от малките им отворени икономики, но

не можете да изтръгнете манталитета на малката отворена икономика от тези хора.

Ван Ромпой не дава вид, че е на път да препоръча политическа рамка на най-голямата световна икономика. За кратко и доста дръзко той си поигра с идеята за обща европейска облигация, но веднага се отказа от нея, когато се сблъска с противопоставянето на Германия. Визия за глобалната икономика и ролята на Европа в нея липсва.

Върнали сме се към навика да си съзерцаваме пъпа,

който характеризираше първите десет години на еврото. Правителствата сега приемат пакети за затягане на коланите без да преценяват въздействието от тях върху други държави.

Мерките за икономии бяха наложени първо в Гърция, пренесоха се в Португалия, Испания, Италия и Германия. Победителят на изборите в Холандия миналата седмица - Либералната народна партия за свобода и демокрация - водеше кампанията си върху един екстремален вариант на затягане на коланите - и постигна успех.

Миналата седмица италианската централна банка направи оценка, че пакетът със строги икономии ще означава намаляване на и без това анемичния икономически ръст на страната с 0,5%. С други думи, пакетът по всяка вероятност ще хвърли Италия отново в рецесия. Същото почти сигурно ще се случи в Гърция и Испания. Холандският план вероятно също ще налее вода в рецесионната мелница.

Програмата за икономии на Германия възлиза на половин процент от БВП през 2011 г. Единствената добра новина е, че Франция няма да се присъедини към затягането на коланите - поне до президентските избори през 2012 г.

От разговорите ми с френски политици и икономисти съдя, че мнозинството от тях смятат германската мания за пестене за налудничава. Франция е навярно

единствената държава в еврозоната с манталитет на голяма страна.

Трагедията на Франция - а навярно и на еврозоната - е, че Франция не е най-голямата държава в нея.

Треската за строги икономии изправя Франция пред мъчителна дилема. Стратегическата алтернатива е да поеме по същия път или да рискува разрив с Германия, зачерквайки 25-годишното валутно и финансово сближаване между двете страни. Изборът, който трябва да направи, е твърде сериозен. Френският президент Никола Саркози разкритикува миналата седмица европейската политика за затягане на коланите като рецесионна. Той има право.

Моето предположение е, че той или неговият наследник в крайна сметка ще приемат мерки за икономии - поради липса на жизнеспособна стратегическа алтернатива. Но не съм съвсем сигурен в това. Ситуацията не е същата като онази в началото на 80-те години на миналия век, когато бившият президент Франсоа Митеран възприе политика на финансова и валутна сдържаност. По онова време бяха налице предполагаемите облаги от общото икономическо и валутно бъдеще. Днес знаем каква е реалността. И ако следващият френски лидер стигне до извода, че валутен съюз, основаващ се на строги икономии без растеж е неустойчив, той или тя може и да не последва останалите.

Друг аспект на синдрома на малката държава е

начинът, по който ЕС подхожда към въпроса за растежа.

И макар повечето народи да са съгласни, че растежът има някакво значение, преобладаващото гледище в Брюксел и Франкфурт е, че проблемът с растежа е стопроцентово структурен.

Не отричам наличието на структурни пречки пред растежа, но стратегията на ЕС вероятно ще се провали по две причини.

Първо, тя не е достатъчно фокусирана. Приоритет на Европейската комисия не е растежът, а конкурентноспособността. Това е странен избор за икономика с повече или по-малко балансирана текуща сметка.

Втората причина е липсата на достатъчна макроикономическа подкрепа.

Стратегията за отстъпление бе приета преждевременно и не бе координирана.

Няма да има координация на процедурите за определяне на заплащането на труда, няма да има обща облигация, нито пък общ или координиран европейски подход към ликвидацията на банки.

Възможно е да се появят основания Европейската централна банка (ЕЦБ) да понижи още веднъж основната лихва или програмата за закупуване на облигации да прерасне в даването на количествени облекчения, но това няма да се случи на практика.

Посланието, което ЕС изпраща на останалия свят, е че

не го е грижа за растежа.

Устойчивото съкращаване на дълга обаче е изключително трудно при липсата на растеж.

Трагедията на еврозоната е, че тя се управлява като колектив от малки държави.