В бестселъра на Антъни Доер "Светлината, която не виждаме" хаосът на Втората световна война се отразява в очите на сляпата героиня на книгата и е представен от блестящ, уж прокълнат скъпоценен камък в сърцето на историята. Скъпоценният камък "Море от пламъци", който е ключов момент от сюжета на романа и на сериала, базиран на книгата, е изцяло измислен.
Но авторът го основава на реално съществуващ скъпоценен камък, известен като Делхийския сапфир или просто "прокълнатия аметист", съобщи National Geographic.
Дали сапфирът наистина е бил прокълнат?
Собственикът му, Едуард Херон-Алън, очевидно е смятал така. В писмо, с което поверява реално съществуващия скъпоценен камък на Природонаучния музей в Лондон, полиглотът и писател нарича камъка "ужасно прокълнат и изцапан с кръв" и съветва бъдещите му собственици да го хвърлят в морето.
Те не го направили и до днес скъпоценният камък има страховита репутация на камък, който има силата да проклина всеки, който се докосне до него. Но дали "проклятието" е истинско, или просто разкрива едно общество, което се бори с вината за колониалното си минало?
Прокълнат аметист
Скъпоценният камък и писмото на Херон-Алън от 1904 г. все още се съхраняват в Природонаучния музей. В бележката авторът твърди, че аметистът е бил откраднат от храма на бог Индра в Каунпор по време на бунт през XIX век, когато индийците се разбунтували срещу британските колонизатори. По време на насилието, твърди Херон-Алън, един бенгалски кавалерийски офицер, У. Ферис, взел скъпоценния камък и го занесъл в Англия, само за да бъде сполетян от постоянни нещастия, които след това засегнали семейството и приятелите му, предизвиквайки самоубийства, лошо здраве и други трагедии.
В крайна сметка, пише Херон-Алън, скъпоценният камък се оказал в негово владение - и проклятието също. Херон-Алън пише, че се опитал да го подари и дори да го "неутрализира", като го поставил в бижута заедно с други древни вещи - включително два древноегипетски скарабея и пръстен, за който твърдял, че е принадлежал на известен английски астролог. Но колкото и да се опитвал да се отърве от него, камъкът продължавал да се връща във владение на Херон-Алън и да му причинява още повече нещастия. Разочарован, той го хвърлил в лондонски канал - само за да го върне, след като каналът бил прекопан.
"Чувствам, че оказва зловредно влияние върху новородената ми дъщеря, така че сега го опаковам в седем кутии и го депозирам при банкерите си, като му нареждам да не вижда светлина, докато не изминат 33 години от смъртта ми ", пише Херон-Алън. Той съветва всеки, който се сдобие със скъпоценния камък, да го хвърли в морето.
Музейна загадка
Случило се така, че дъщерята на Херон-Алън не се съобразила с желанията, изразени в писмото - през 1944 г., по-малко от година след смъртта на баща си, тя предала скъпоценния камък и писмото на Природонаучния музей в Лондон, който съхранява огромната му научна библиотека.
Зловещото писмо и разказът на Херон-Алън за един могъщ скъпоценен камък са завладяващи. Има само един проблем: писмото вероятно е било част от сложна измама, която Херон-Алън е замислил, за да привлече вниманието към "Пурпурният сапфир" - новела от 1921 г., написана от него под псевдонима Кристофър Блейр.
Историята е представена под формата на "ръкопис", който е открит от университетски секретар, на когото са поверени секретни документи на видни учени. Скъпоценният камък в книгата има забележително сходна предистория с тази на истинското писмо на Херон-Алън от предполагаемото му заграбване до нещастията, които е донесло на собствениците си.
Куратори от Природонаучния музей в Лондон предполагат, че посмъртното завещание на Херон-Алън може да е имало за цел да привлече вниманието към неговата измислица - което обяснява погрешната датировка на реално съществуващото въстание в Каунпор (сега Канпур), което се е случило през 1857 г., а не през 1855 г., както твърди писмото на Херон-Алън.
"Възможно е Едуард Херон-Алън да е срещнал възрастен бивш полковник или генерал или по време на работата си в Лондон, или в някой джентълменски клуб в Люис, да е чул разкази за живота на армията в Индия и да е решил, че от тях ще излезе добър разказ", пише маркетинг специалистът на музея Ейми Фрийборн на уебсайта на Природонаучния музей. "След това, години по-късно, когато е написал историята, той е поръчал създаването на амулета, за да направи разказа си правдоподобен, но може би не е могъл да си позволи или не е успял да се сдобие с голям сапфир, затова се е задоволил с аметист".
Продължаващо проклятие?
С течение на годините "лилавият сапфир" става известен като "прокълнатия аметист" и все още се помещава в блестящата галерия "Vault" на музея заедно с други известни скали и минерали, включително един от най-големите изумруди в света и колекция от 296 редки цветни диаманта, известна като "Пирамидата на надеждата на Аврора".
Макар че в момента не е изложен, той отново влиза в общественото съзнание с бестселъра на Доер и дори предизвиква разкази за други нещастия, като например за сблъсъка на куратора с лошото време и повторното заболяване, докато се опитва да транспортира камъка на среща на общество, посветено на запазването на паметта на Херон-Алън.
"Винаги се интересувам как се държа около малки ценни неща", казва Доер пред Американската асоциация на книготърговците през 2014 г. "Какво ни кара да желаем тези неща, да намираме красота в тях? И не е ли произволно, че изобщо сме решили, че диамантите са толкова ценни?"
Учените са пролели много мастило за реакциите на Запада към скъпоценните камъни и антиките, заграбени от колонизираните земи на Изток през XIX в. и след това, като предполагат, че скъпоценните камъни са започнали да представят културните тревоги за последиците от подобен грабеж.
През същия период се разпространяват разкази за други "прокълнати" скъпоценни камъни като диаманта Кох-и-Нур - огромен скъпоценен камък, конфискуван от индийските му собственици през 1849 г. и в крайна сметка превърнат в едно от бижутата на короната на Обединеното кралство. А слуховете, че откраднатите скъпоценни камъни са способни да съсипят живота ни, продължават и до днес - доказателство за склонността ни да приписваме значения на материални обекти, които разкриват повече за нашата несигурност, интереси и социални табута.
Както пише художественият критик Хети Джуда, "внушението, че богатството и властта се основават на нещо тъмно и гнило, е неустоимо; загадъчният диамант е ослепителен като кристална емблема както на великолепното богатство, така и на порока".
