Стига с късите когнитивни краченца
Ще започна с нещо разсмиващо. Героят на Чудомир бай Тенко е сериозно бушониран, печален и унил. „Около едното му око синьо петно, а горната му устна набъбнала и изскочила навън като свинска зурла“. И другият герой пита: „Кво ти е, да не си правил избори?“
***
Не знам дали ми се разбира, но това е сред най-високите български литературно-иронични постижения, родее се с Алеко. То казва и с нечовешка ирония всичко, което трябва да знаем за българския политически порив, освен за селските нрави и „европеидност“ преди време.
***
По приблизително същия начин, по който Кърт Кобейн казва, no, I don’t have a gun. Ако се разбира горчивата ирония.
***
Какви времена само: човек се поддава на всеобщия когнитивен залез и дори намира за подходящо да подсказва с фрази като „ако ми се разбира горчивата ирония“, обладан от съмнения, че горчивата ирония вече не се разбира от само себе си.
***
Предлагам процедурно така: в моментите на съмнение (дано да ги имате) да живеем и да реагираме така, сякаш не са ни се случили никакви чудовища в човешка окраска.
***
И да мислим какво би ни се случило като живи. Щот обратното и скептичното е ясно – ще ни кремират ли като тайни будисти, или ще ни изложат в ковчег, лошо гримирани, всички опечалени наоколо, леко отвратени, че по стародавна традиция трябва да целуват нечие любимо, но вече студено като камък чело.
***
Ето защо обичам и Чоран: ако навремето при вида на смъртта съм се питал „защо изобщо трябваше да се раждам“, сега си задавам същия въпрос и за повечето живи.
***
Защо ли? Защото животът е нерешима задача, и това е забелязано и от милия Дъглас Адамс, който гениално се пошегува, че отговорът е 42.
***
Тъкмо затова сега ще опитам по философскому, в стил „какъв е въпросът“ (освен колко е шест по седем).
***
Чрез епикурейците. И преди съм ги обяснявал, но ми се струва, че са безкрайни като „копцепт“, както казва Фойербах. Те често са обвинявани, поради недоразбиране, че са нещо като рокзвездите сред философските школи – едва ли не се разцепвали от вино и древни плеймейтки, а самият Епикур е останал в общото съзнание като „гуру“-то на един подчинен на удоволствията живот.
***
Обаче не, ми диспиаче. Епикурейците и стоиците – щот и двете школи разцъфват в елинистическата епоха (късната древногръцка) – имат нещо общо. Особено когато си преговорите Диоген Лаерций. Той е главен авторитет в живота на Епикур, обаче е склонен да приема легендарни разкази с малка или никаква стойност. Да не говорим, че в прословутата му книга „Животът на философите“ той не се държи като историк, а леко като първия „жълтур“, защото се занимава предимно не със същността на нещата, а с коментар на скандалните обвинения, отправяни към Епикур от стоиците. И, досущ както днес, никой не знае дали Лаерций твърди нещо истинно, или просто преповтаря някоя клевета.
***
В негова защита обаче трябва да се каже следното: злословията, измислени от стоиците, още тогава разрушават възвишената иначе нравственост на епикурейците. Има дори цял абзац от Лаерций, в който той твърди, че майката на Епикур била „баячка“, т.е. нещо като прото-Ванга, и абсолютно нищо не познала, за разлика от делфийския оракул (ерго, почти същото).
***
Обаче Лаерций, щот не е непременно умен, пропуска нещо важно – че Епикур още от малък развива омраза към суеверието. Може би донякъде като нас, но в далечен предхристиянски смисъл.
***
През целия си живот Епикур страдал от лошо здраве, но – след като през 307-а година се преместил в Атина – се научил да го понася с необходимата мъжественост. Именно той, който не е стоик, пръв ни съобщава, че човек би могъл да е добре и при несгодите.
***
Трудно ми е да проследя защо думата „епикурейство“ в наши дни означава нещо като разюздан начин на живот, в който удоволствието доминира. Сигурен съм само, че след всичко, което знаем за него и школата му, би трябвало да го възприемаме като добронамерен и мил. Лошата му слава вероятно се дължи на факта, че цялата философия там се базира на осигуряването на спокойствие на всяка цена, и оттам – култът към удоволствието.
***
Не си го представяйте като некъв днешен милионер, а по-скоро като човек, който избягва болката на всяка цена и търси благоразумието при стремежа към вечно удоволствие, т.е. вероятно предпочита да си лежи вкъщи и да бъде „агатос“, т.е. добър в гръцкия смисъл, което в елинистическата бурна епоха означава по-скоро „да не буни отделни групи от хора да протестират нещо там“. Кинично погледнато, може и да го е мързяло, а може и да не е намерил отвъдгръцки спонсор за организирането на протести. Кой знае.
***
Ерго, Епикур въобще не е хедонистът, останал в по-късната памет – най-малкото защото разделя удоволствията (или, по-точно от гръцки, „стремежите към сполука“) на активни и пасивни, а според някои колеги като великия Ръсел – и на динамични и статични.
***
Тук спирам с елинистическата епоха и се чудя – а вие не ги ли разделяте така?
***
Последното, което ще кажа за Епикур е, че в края на живота си той стига до извода, че цел на мъдрия човек е отсъствието на страдание, а не наличието на удоволствие. Още: Бейли е сигурен, че Епикур е казал „отсъствието на страдание е само по себе си удоволствие и, всъщност, в неговия най-краен анализ – единственото истинско удоволствие“.
***
Сега разбираме ли се? Епикур ни е завещал нещо доста умно, но поради просвещенски донкъде глупашки хобсовски плам след 18-ти век го зашиват с термина „епикурейство“, а нашият човек е много повече от това.
***
Да не говорим, че казва на своя ученик Питокъл да се „пази от политиката и въобще да се въздържа от обществения живот, защото когато си във властта, създаваш предимно врагове“. Нещо, което аз иначе владея като философска теория, но така и не успях да го попия като мъдрост. В това отношение съм повече Марк Аврелий, отколкото Епикур; следователно, това, че все така смятам активната гражданска позиция за априорна, ме прави по-скоро тъп, отколкото мъдър.
***
По строгата аристотелова логика, а не по-късната индукционна и модална, въобще не трябва да ме четете.
***
И понеже днес упорито се употребява думата „епикурейско“: истината е, че той де факто забранява на учениците си сексуалното удоволствие, или поне онова, обусловено от страст (тва го знам от Тит Лукреций Кар, друг мой „съученик“).
***
Сексуалното общуване, според Епикур, не прави човека добър и красив сам по себе си (т.е. не води към идеала „калокагатон“). Напротив, в повечето случаи то причинява вреда на душата и пречи на избягването на страха от живеенето. Сами вече разбирате, че Епикур не е материалист, а детерминист.
***
Разбира се, в наши дни на детерминиста – и дори на по-късния рационалист - не му пречи да вика по късните часове плеймейтки, за да разсеят древногръцката и римска скука, но ще се изненадате: тъкмо Епикур предписва въздържание. Не за друго, а защото се конкурира с най-големите бастуни на света – стоиците; освен това битува в една късна, залязваща Гърция, която все повече, ще-не ще, се либерализира, за да падне скоро след това под римска власт, и това не е за подценяване.
***
А защо изобщо го разказах това? Много просто: заради страдащите от оптимизъм и онези от интелектуалния demi-monde.
***
И защото Епикур, макар и в една отдавнашна и недотам интелектуална епоха, ни учи на нещо важно, ако го разбираме – да не преразпределяме стойността от тези, които я създават, към онези, които са избрали да живеят на социални помощи или на хранилката „държавен бюджет“. И това – докато си лежи и философства.
***
Казано по днешному, да не крадем от работливите, за да преразпределяме към мързеливите.
***
И още нещо, ако позволите: стига путински нео-хобсианизъм. Да се върнем към чистия разум, колкото и да го „критикува“ един там от Кьонигсберг.
***
И стига с това дебеляновско „а в свойта вяра сам не вярвам аз“, с цялата ми обич към точно този лирик.
***
Стига и с фойербаховия „концепт“, че трябва да се отговаря на вкусовете, а не да ги създаваме.
***
Стига с късите когнитивни краченца.
***
С перфидната глупост, че само първото ниво е plausible и печелившо.
***
С този „фалшив стоицизъм“, т. е. гражданска инертност, както казва Епикур пред своя ученик Метродор.
***
Метродор, впрочем, е останал в елинистическата история като великолепен ум – но, уви, загива твърде млад, за разлика от своя учител. Можете спокойно и да хихикате дали са били само приятели, защото след смъртта му Епикур се затваря в себе си и умира някъде около 270-а г. пр. Хр., без да подозира, че някой ден ще е основно влияние на некъв блед немски младеж от Лютцен, Заксен-Анхалт, през 19-ти век.
***
Но ние, ние? Нашият Епикур сякаш е Пенчо Славейков, който казва: „Робските вериги паднаха, робски чувства не отпаднаха. Робски дух е твой!“
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
