С пукването на зората стотици мъже се събират на прашен площад в Чагчаран, столицата на провинция Гор в Афганистан. Те се нареждат край пътя с надеждата, че някой ще се появи и ще предложи каквато и да е работа. От това ще зависи дали семействата им ще ядат днес.
Вероятността за успех обаче е малка. 45-годишният Джума Хан е намерил работа само за три дни през последните шест седмици, за която са му платили между 150 и 200 афгана ($2,35-$3,13) на ден.
„Децата ми си легнаха гладни три поредни нощи. Жена ми плачеше, децата ми също. Затова умолявах един съсед за малко пари, за да купя брашно. Живея в постоянен страх, че децата ми ще умрат от глад“, казва той.
Неговата история в никакъв случай не е изключение, пише Би Би Си (BBC).
Предупреждение: Тази статия съдържа обезпокоителни подробности
В Афганистан днес поразителните трима от всеки четирима души не могат да задоволят основните си нужди, според данни на ООН. Безработицата е ширеща се, здравеопазването изпитва сериозни затруднения, а помощта, която някога осигуряваше най-необходимото за милиони, е намаляла до нищожна част от това, което беше преди.
В момента страната е изправена пред рекордни нива на глад, като се оценява, че 4,7 милиона души – повече от една десета от населението на Афганистан – са само на крачка от масов глад. Гор е една от най-тежко засегнатите провинции. Мъжете тук са отчаяни.
„Обадиха ми се, за да ми кажат, че децата ми не са яли от два дни“, казва Рабани, а гласът му се пречупва. „Почувствах, че трябва да се самоубия. Но след това си помислих как това ще помогне на семейството ми? Затова съм тук и търся работа“, споделя той.
Хваджа Ахмад едва успява да каже няколко думи, преди да избухне в плач. „Гладуваме. По-големите ми децата починаха, затова трябва да работя, за да изхраня семейството си. Но съм стар, така че никой не иска да ми даде работа“, казва той.
Когато местна фурна близо до площада отваря, собственикът раздава сух хляб сред тълпата. За секунди хлябовете са разкъсани, а половин дузина мъже стискат скъпоценните парчета. Внезапно възниква нова блъсканица. Пристига мъж с мотоциклет, който иска да наеме един работник, който да пренася тухли. Десетки мъже се хвърлят към него.
През двата часа, в които бяхме там, само трима мъже бяха наети.
В близките общности – оголени къщи, разпръснати по безплодни, кафяви хълмове на фона на заснежените върхове на планинската верига Сиа Кох – опустошителното въздействие на безработицата е очевидно.
Абдул Рашид Азими ни кани в дома си и извежда две от децата си – седемгодишните близначки Рокия и Рохила. Той ги държи близо до себе си, нетърпелив да обясни защо прави непосилни избори.
„Готов съм да продам дъщерите си“, плаче той. „Беден съм, затънал съм в дългове и съм безпомощен. Прибирам се от работа с пресъхнали устни, гладен, жаден, съсипан и объркан. Децата ми идват при мен и казват: „Бабо (татко), дай ни малко хляб“. Но какво мога да им дам? Къде има работа?“.
Той прегръща Рохила и я целува през сълзи. „Сърцето ми се къса, но това е единственият начин да изхраня другите си децата“, откровен е бащата.
„Всичко, което имаме за ядене, е хляб и гореща вода, дори нямаме чай“, казва майка им Каян. Двама от нейните синове тийнейджъри работят като ваксаджии в центъра на града. Друг събира боклук, който Каян използва като гориво за готвене.
Саид Ахмад ни разказва, че вече е бил принуден да продаде петгодишната си дъщеря Шаика, след като тя се разболяла от апендицит и имала киста в черния дроб. „Нямах пари, за да платя медицинските разходи. Затова продадох дъщеря си на роднина“, казва той.
Операцията на Шаика е преминала успешно. Парите за нея са дошли от сумата от 200 000 афгана ($3200 / £2400), за която тя е била продадена. „Ако бях взел цялата сума тогава, той щеше да я отведе веднага. Затова му казах просто да ми даде достатъчно за лечението ѝ сега, а през следващите пет години може да ми даде остатъка, след което да я вземе“, обяснява Саид.
Тя обвива малките си ръчички около врата му. Тяхната силна връзка е очевидна, но след пет години тя ще трябва да си тръгне и да отиде в дома на роднината. „Ако имах пари, никога нямаше да взема това решение“, казва Саид. „Но тогава си помислих – какво ще стане, ако тя умре без операцията? По този начин поне ще бъде жива“.
Само преди две години Саид е получавал известна помощ. Тогава той и семейството му – подобно на милиони други афганистанци – получаваха хранителни помощи: брашно, олио за готвене, леща и хранителни добавки за децата. Но огромните съкращения на помощите през последните няколко години лишиха по-голямата част от населението от тази жизненоважна подкрепа.
САЩ, някога най-големият донор за Афганистан, спряха почти цялата помощ за страната миналата година. Много други ключови донори, включително Обединеното кралство, също значително намалиха вноските си. Настоящите данни на ООН показват, че помощта, получена досега през тази година, е със 70% по-ниска в сравнение с 2025 г.
Тежката суша, която засегна повече от половината провинции в страната, допълнително усложнява проблемите.
„Не сме получили помощ от никого – нито от правителството, нито от неправителствените организации“, казва жителят на селото Абдул Малик.
Правителството на талибаните, което взе властта през 2021 г., също прехвърля вината на предходната администрация на Афганистан, която беше отстранена при изтеглянето на чуждестранните сили от страната. „По време на 20-годишната инвазия беше създадена изкуствена икономика поради притока на щатски долари. След края на инвазията ние наследихме бедност, трудности, безработица и други проблеми“, заявява пред BBC Хамдулах Фитрат, заместник-говорител на правителството на талибаните.
Въпреки това собствената политика на талибаните, по-специално техните ограничения спрямо жените, също е ключова причина донорите да се отдръпват. При запитване правителството на талибаните отхвърли всякаква отговорност за оттеглянето на донорите, заявявайки вместо това, че „хуманитарната помощ не трябва да се политизира“.
Фитрат също така посочва плановете на талибаните „за намаляване на бедността и създаване на работни места чрез изпълнение на мащабни икономически проекти“, изброявайки няколко инфраструктурни и минни проекта. Но макар дългосрочните проекти да могат да помогнат някой ден, ясно е, че има милиони, които просто няма да оцелеят без спешна помощ.
Като Мохамад Хашем, чието 14-месечно бебе е починало преди няколко седмици. „Детето ми почина от глад и липса на лекарства... Когато едно дете е болно и гладно, очевидно е, че ще умре“, казва той. Местен старейшина споделя, че детската смъртност, дължаща се главно на недохранване, „наистина е скочила нагоре“ през последните две години.
Тук обаче няма официални регистри за смъртните случаи. Гробището е единственото място, където могат да се намерят доказателства за скока в смъртността при децата. И така, както сме правили и в миналото, преброихме малките и големите гробове поотделно. Малките гробове бяха приблизително два пъти повече от големите, което предполага, че са починали два пъти повече деца, отколкото възрастни.
Още доказателства имаше в главната провинциална болница в Чагчаран. Неонатологичното отделение (за новородени) е най-натовареното. Всяко легло е пълно, някои от тях с по две бебета. Повечето от тях са с тегло под нормата, а по-голямата част изпитват затруднения да дишат самостоятелно.
Медицинска сестра докарва малко кошче с новородени близначки. Те са родени преждевременно два месеца по-рано. Едното тежи 2 кг, а другото – едва 1 кг. Те са в критично състояние и веднага бяха поставени на кислород. Майка им, 22-годишната Шакила, се възстановява в родилното отделение.
„Тя е слаба, защото почти нищо не е яла, докато ги носеше, само хляб и чай. Ето защо бебетата са в такова състояние“, обяснява бабата на близначките, Гулбадан.
Няколко часа след като напуснахме болницата същия ден, по-тежкото бебе е починало, преди дори да успеят да му дадат име. „Лекарите се опитаха да ѝ помогнат, но тя почина. Увих малкото ѝ тяло и го занесох у дома. Когато майка ѝ разбра, припадна“, казва съкрушената ѝ баба на следващия ден. Гулбадан посочва оцелялото бебе и добавя: „Надявам се поне то да оцелее.“
Медицинската сестра Фатима Хусейни казва, че има дни, в които умират по три бебета. „В началото ми беше много трудно, когато виждах деца да умират. Но сега това едва ли не стана нещо нормално за нас“, споделя тя.
Д-р Мухамад Моса Олдат, който ръководи неонатологичното отделение, казва, че процентът на смъртност се покачва до 10%, което е „неприемливо“. „Но поради бедността, напливът от пациенти се увеличава всеки ден. А тук нямаме и ресурси, за да лекуваме бебетата правилно“, казва той.
В педиатричното интензивно отделение шестседмичният Замир страда от менингит и пневмония. И двете заболявания са лечими, но лекарите трябва да направят ядрено-магнитен резонанс (ЯМР), а нямат необходимата апаратура.
Но може би най-шокиращото нещо, което медиците ни казват, е, че в държавната болница липсват лекарства за повечето пациенти, като семействата трябва да купуват медикаментите си от частни аптеки отвън. „Понякога, ако останат лекарства от бебето на по-заможно семейство, ги използваме за бебетата, чиито семейства не могат да си ги позволят“, казва Фатима.
Липсата на пари принуждава много семейства да вземат трудни решения. Оцелялата внучка на Гулбадан наддаде малко на тегло и дишането ѝ се стабилизира. Но няколко дни по-късно семейството ѝ я прибра у дома. Те просто не можеха да си позволят да я държат в болницата.
Бебето Замир също беше прибрано у дома от родителите си по същата причина. Малките им тела сега ще трябва да водят битката за оцеляване съвсем сами.
