К олко бързо се постигат мечтите? Най-уместно може би е да питаме Дядо Коледа? Графикът му обаче сега е натоварен, така че нека се опитаме да го заместим и заедно да поразмишляваме.
Срокът за постигането на една мечта зависи от нейния характер. Ако почива на материална основа - нова кола, къща, дълга коса, плочки и оформен бицепс, то мечтите са средносрочни в общия случай. Ако искаш обаче промяна и личностно усъвършенстване, трябват далеч повече усилия и време.
През 2014 година в малката ни китна страна се запалиха факлите на радостта и гръмнаха самотни щастливи гласове „Ура! 25 години демокрация! Преходът свърши!“. А дали е така?!
Факт е, че минаха тези години. Израстна цяло ново поколение, но какво се случи и как премина този четвърт век са по-коректните въпроси. Да се върнем отново в 1989 година и да се опитаме да нищим събитията и лицата е добър сценарий. Но имаме ли време? Можем ли да бъдем напълно обективни? Препоръчителният и по-лек вариант за този своеобразен мисловен напън е да се вгледаме в това, което притежаваме днес. Освен това идват празници! Да не губим много време за тежки и в краен вариант не толкова оптимистични размисли.
Тези и следващите редове ще се напишат от човек, които не е бил роден по времето на Кръглата маса. Появява се малко след нея. За него 90-те са прекрасно детство. Свързва кризата от 1997 година с понижената си покупателна способност за дъвки и бонбони. Години по-късно, в опита си да избере своя личен път, се впуска в политологичните ширини, силно озадачен от случилото и случващото се. Днес е част от група млади специалисти в областта, които се опитват да представят политиката и социалните явления по достъпен и атрактивен начин. Наричат проекта си Smartigraphs.com.
Казвам се Александра Топчиева и искам да ви споделя моята визия за 25-те години демокрация!
Искам да насоча вниманието ви към недалечните събития от февруари 2013 година – вълни от недоволство от неразбираемите сметки за ток и големите им стойности. Недоволство, което ескалира до там, че кабинетът "Борисов" подаде оставка. След нея последва вълна от събития, които в крайна сметка доведоха до едно – политическа нестабилност, клоняща към криза.
Ще си кажете „Мм, криза, то ние с кризи си живеем.“ Факт, но това ли е желаното състояние? Кризите могат да бъдат добри - носят творческа разруха. Добри за тези, които се чувстват авантюристи. Но по своята същност всяка криза носи несигурност, нестабилност, липса на възможност за успешно прогнозиране на утрешния ден.
В политически план кризите се изразяват като дългосрочна липса на установеност на група политически актьори, които да поемат ясна отговорност и да извършват визионерски действия. Макар че има и такива, които са визионери. Кръгозорът им обаче приключва до точката на личностно облагоделстване и максимизиране на частната полза.
Политическата криза разклаща системата. Публичните фигури говорят за колективна отговорност и я търсят толкова усилено, но безуспешно. Но колкото и да я търсят, нея я няма! Налична е толкова, колкото и зелените пеещи еднорози. Ако скоро сте виждали такива, моля ви, сигнализирайте!
Системата си се клати! Няма кой да поеме отговорност и да напрегне целия си потенциал, за да я задържи стабилна. Тогава следва, че тези трусове се прехвърлят постепенно върху всички сектори на социалния живот. Първата „заразена“ от политическата криза е икономиката. За да се убедим в това, можем да погледнем един познат макроикономически показател за ръста на преките чуждестранни инвестиции. Те започват да се движат по тренда на ясен спад и при нас случаят е такъв.
Защо става така? Несигурността, както по-рано споменах, привлича най-вече авантюристи, а в икономиката те със сигурност не са много. Инвеститорите бягат като дявол от тамян при клатещи се системи и такива, в които се вихри отчетлива политическа криза. Което е съвсем рационално, ако гледаме на вижданията на тези инвеститори през призмата на homo economicus и желанието им да максимизират печалбата.
След като политическите лидери начело на държавното управление нямат особено ясна представа колко време ще са в тази си роля и единственото, което правят, е да действат плахо (колкото да крепят системата, която пък има сериозни нужди от модернизация и реформи), какво да очакваме? Това не е най-грабващата перспектива, нали? Ако не знаете какво ще случи с вас и вашите планове, средства и идеи утре, то ще се въздържите да влагате енергия и ресурси в непредвидими условия, нали?
Тук ще си кажете защо пък са ни притрябвали тези инвеститори и точно тях ли е нужно да ухажваме да идват в държавицата ни. Ние толкова проблеми имаме, а пък вие тук… Със сигурност инвеститорите не са екзистенциалният ни проблем на съществуване, но те са ясен индикатор във времена на глобален свят и отворена икономика, че нещо някъде не се случва по най-коректния начин. И ако конюнктурата в една държава по някакъв начин притеснява или плаши външните субекти, добре е тези, които създават тази конюнктура, да се поогледат и да си зададат някои въпроси.
Добре! Сбъднахме мечтата си да се присъединим към Запада – част сме от НАТО и ЕС. Но сега накъде? Как сме днес? Какво ще стане с нас утре? Замислете се за миг кое е най-проблемното нещо в средата, в която сте, и се опитайте да идентифицирате. Къде трябва да се вземат решенията, за да се адресират индикираните проблеми?
Ще се опитам да гадая какво си намислихте и дано Ретроградният Меркурий ми помага. Може би искате по-добър стандарт на живот, повече разполагаеми средства, по-добра система на образование, здравеопазване, ясна пенсионна системата. Може би искате пътна инфраструктура, която не спомага за разрушаването на камъни в бъбреците или пък тротоари, а не минни полета. Може да искате и почивка в Куба, да пътувате, да си направите свой бизнес, да сте популярни, да имате възможности…
Сигурно искате много неща. Аз също. Но за реализацията на част от мечтите трябва да има нещо, което се казва общество и създадени от него институции. Защото Аристотел още преди хиляди години ни казва, че сме политически животни, които могат да живеят само в полиса, а извън него могат да се открият само боговете и дивите зверове. Ако сред вас представители на последните, моля да ме извините за подценяването и неглижирането на вашата уникална същност. Ако няма, нека да продължим да си говорим откровено.
Обществото ни трябва, за да живеем. Защото без него дори не можем да съществуваме. Това общество ни оформя по свой модел и подобие. Ние също му влияем с действията си. Всеки от нас е част от това метафизично цяло на българското общество, само че ние не се възприемаме така, а предпочитаме да се изявяваме като самосиндикални, отделни и независими атоми в своя вселена. Всеки чертае собствената си траектория и ако някъде се засечем по пътя, удря по един звучен поздрав на системата, политиците, държавата.
Изразяването на лично мнение е страхотно, но пропускаме факта, че „държавата, това сме ние“. Така стигаме до парадокса, в който плюем системата, държавата, политиците само като сме на маса с огнена напитка, но всъщност плюем самите себе си. Странно е, нали? Но сякаш отказваме да сме искрени пред себе си, че тъкмо това вършим. Кой живее в тази държава, кой изгражда тази система, от къде дойдоха тези политици. Едва ли е от Меркурий. Всичко това постигаме ние като общество, без значение дали се приемаме за такова.
Какво правим 25 години? Какво имаме днес? Имаме политическа криза, болни системи на социални отношения, остра нужда от модернизация, която ни прави конкурентоспособни в глобални условия... множество проблеми, за които си затваряме очите.
Нека си припомни всеки от нас колко от познатите ни напуснаха страната и колко се върнаха, колко домове опустяха, кога за последно е чул познат да има дете, кога за последно е подминал младеж, ровещ в кофа за боклук…
Все неща, които знаем и виждаме постоянно около нас. Неща, които са сериозни проблеми, разяждащи атомизираното ни общество. Демографската криза: 31% родени за 2013 година и 69% смъртност за същата година (данни на НСИ). Това не е ли проблем? И понеже всички си говорим за пенсионната система, забележете темпа на развитие на демографския приръст - „супер отрицателен“. Можете да си представите какви дефицити ще генерира системата в съвсем близко бъдеще.
Кой скоро адресира това? Политик, експерт, месия, певица, екстрасенс? Май няма такива изявени звезди. А кой трябва всъщност да го коментира: НИЕ, като общество и съставните на това общество групи – политици, експерти, граждани, певици, екстрасенси… Защо не го правим? Не е ли наш този проблем, че скоро държавата ни може да остане без един от изграждащите я елементи – население? Без съмнение е лесно да си затворим очите и да си кажем, че не ни вълнува, но се самозалъгваме!
Изискахме ли от елит, експерти, ние като граждани в демокрация на 25 години да се коментира този проблем, да се намерят продуктивните решения и да се действа за отстраняването му? Не! И сигурно отговорът е защото имаме и други проблеми? О, да, несъмнено!
Пълноценното интегриране на ромския етнос, съдебна реформа, пари за хляб.... стотици са, но кое е основното ни предизвикателство? Мисленето на парче, кърпенето на системата, действията от днес за утре, безотговорност, абдикация от гражданския ни статут в демократично общество. Политическият елит го произвеждаме сами, дори и да отказваме да го признаем и да вземем оношение. А той фукционира така, както системата му дава възможност. А ние сме отговорниците и сами я изграждаме нея и общностния морал. Или по-мащабно: ние сами определяме живота си.
Сега или ще се съгласите или ще ме оборите, но по-важно е, че сигурно се питате „Добре и какво правим оттук насетне?“.
Уместен въпрос! Предполагам, че сами се досещате, че не съм аз тинк-танкът, който произвежда общностни решения, формулира политики и решава глобални проблеми. Това, което знам за себе си е, че съм част от това общество. Не избираме къде да се родим. Това, което виждам аз е, че ние сме общество от самотни войни. Но така не става! И след 1000 години преход, ако пак крепим системата да не рухне, ако само кърпим на парче, работим на ишлеме, изпълняваме схемата „лява ръка-десен джоб“, тактично обсъждаме света на маса, затваряме си очите за проблемите... пак няма да сме добре.
Постигането на демокрацията не е просто въпрос на времеви показатели. Все едно е дали са 25 или 250 години, ако няма промяна и надграждане във възприятията, действията, визиите и светогледа. А всичко това зависи от мен, от теб, от моите родители, от твоите, от съседа, продавачката, от Борисов, от чистачката, от данъчния, от учителя, от лекаря, от Кунева, от реформатори, от патриоти, от стожерите на правата и демокрацията, от полицая, мацката в кафето, батката във фитнеса, от НАС.
В противен случай се опитваме да се обърнем срещу природата си и да действаме самостоятелно като атоми, но не става. Пробвай да си извадиш сам зъба и не ходи на зъболекар, образовай се сам като си напечаташ книгите, намери си ток без предприятията, осигури си сигурност без полиция, пътувай навън без паспорт, прави всичко сам за себе си. Ако си търсиш наръчник, прочети „Робинзон Крузо“. Опа, грешка! Нали се досещаш, че някой друг атом, самостоятелен като теб, е превел и подвързал книгата. Май не може да се живее без общество, а?!
Когато обаче проблемите ти надхвърлят собствения ти потенциал и възможности, можеш да действаш във взаимодействие с другите около теб. Това е работещо. На мен ми липсва гражданското образование. Ето защо и сега работя с тези около мен с ясната цел да го намирам, споделям и да действам като част от общността.
Имаш ли проблем? Огледай се около теб, има и други – общество сме! Политическата криза, икономическата нестабилност, пенсионната система, включването на малцинствата, доброто образование, смисленото управление, са все предизвикателства, за които общността може да вземе отношение и да разреши. И хората там горе са тези, които ние избрахме. Публичните ни политики са такива, каквито ние продиктуваме и приемаме. Реформите ще се случат, ако ние ги направим. Демокрацията ще дойде, когато ние сме общност от граждани.
Нова година, нов късмет – нека да е сплотяваща за нашата общност!
Александра Топчиева е студент 4-ти курс по Политология в Софийския университет "Св.Климент Охридски". Тя е сред най-изявените студенти в университета, с многожество извън класни дейности. През 2013 г. заедно с Владимир Василев създават проекта SmartiGraphs. Нейните интереси са в сферата на политологията, международните отношения и енергетиката. Преди дни Александра представи своите виждания за основните проблеми на днешния ден пред свои колеги от Клуба на младия политолог и предизвика оживена дискусия. (цялата презентация)
