Е два ли има българин, който да не може да цитира поне едно негово стихотворение.
Талантът му надминава времето си, той е обект на спорове, противоречия и завист.
Но блясъка и славата, които идват с поезията му носят нещастие, изпращат го в тъмните бездни на страданието.
Сякаш всичко, до което той се докосва извън изкуството е обречено. На датата 29 октомври си отива човекът, който не може да бъде заличен от литературната ни история - Пейо Яворов.
Кой е той и защо остава един от най-трагичните образи?
Пейо Тотев Крачолов е роден на 1 януари 1878 година в Чирпан.
По нищо не е изглеждало, че той ще има бляскаво бъдеще на поетът, който ще промени завинаги българската литература.
Бащата на Пейо го спира от училище, за да започне работа и да помага на семейството. Факт, който дълбоко огорчава момчето. Въпреки това обаче, страстта му към писането не спира, а талантът - не може да бъде скрит и подминат.
След като напуска училище, той започва да работи като телеграфист в различни места в страната. Именно тогава започват неговите поетически опити.
По това време в София, група интелектуалци вече започват да оформят модерното течение в литературата ни. Пенчко Славейков, Петко Ю. Тодоров и Кръстьо Кръстев забелязват таланта на до този момент никому неизвестния Пейо Крачолов.
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.
Поемата "Калиопа" силно впечатлява софийските интелектуалци - и освен хонорар, младият поет получава и покана да стане част от ядрото, което по онова време издава най-престижното издание за литература, както и творческия кръг "Мисъл", който цели да реформира българската литература.
Младият Пейо Крачолов пристига в София, където самият Пенчо Славейков му става "кръстник", като заменя неблагозвучното според него Крачолов с "Яворов".
През 1901 година излиза първата стихосбирка на поета "Стихотворения". Тя е преиздадена през 1904 година с предговор лично от Пенчо Славейков.
Следващата му стихосбирка - "Безсъници", ще утвърди Яворов като едно от големите имена в литературата ни.
1906 година обаче ще се окаже ключова в живота на поета. Именно тогава, на Благовещение, той се запознава с Мина Тодорова, сестрата на Петко Тодоров. Яворов, който е дълбоко емоционален, веднага е впечатлен от срещата и от обаянието на Мина.
Не след дълго става ясно, че той има чувства към момичето, част от софийския елит.
На нея той посвещава "Благовещение", в което загатва за обречеността на чувствата им. Отново, муза за едно от стихотворенията, променили българската литература е Мина.
"Две хубави очи", посветено именно на нея е нещо, което до този момент не е било срещано като структура и звучене.
Въпреки това обаче, семейството на Мина никога не би допуснало тя да има каквито и да е отношения с Яворов. Колкото и да е талантлив, той е със скромен произход, а и славата му не позволява тази фамилия да се обвърже с него.
През 1909 година здравословното състояние на Мина се влошава и тя заминава за лечение във Франция. През 1910 година, тя се мести от Париж в санаториум а брега на Атлантическия океан, но това не помага за подобряването й.
Съвсем скоро става ясно, че Мина няма да успее да надвие болестта.
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; — музика — лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Покрусен от новината, Яворов опитва да се види с Мина, неговата "жена-ангел", за да се сбогуват, но според някои изследователи семейството осуетява тази среща.
Мина си отива на 14 юли 1910 година, погребана е в гробището "Бианкур", в Париж.
Един мъж всеки ден ходи на гроба на Мина. Това е самият Яворов, който до края на същата 1910 г. не спира да посещава последния дом на любимата. Именно в този период той създава драмата "В полите на Витоша", където загатва за любовта с девойката и намесата на семейството й.
През същата тази трагична година, излиза "Подир сенките на облаците", която по-късно ще бъде обявена от критиката съизмерима единствено с Ботевото творчество.
Следват години, в които Яворов усъвършенства литературните си умения в Нанси, Женева, Виена, Париж. Той е все по-силно повлиян от френската поезия.
Междувременно, в живота на поета все по-голямо място заема една друга жена. Жената, която ще се окаже фатална, а любовта с нея ще доведе до катастрофа, след която за Яворов няма да има връщане назад.
По време на излет до Витоша през 1906 година Яворов се среща с Лора. По това време той е силно привлечен от Мина, но не остава безразличен към Лора Каравелова. Тя е изключително красива, образована и с ярка индивидуалност.
Пътищата им се разминават. Лора е принудена от майка си, властната Екатерина Каравелова да сключи брак с Иван Дренков. Бракът не е щастлив и за двамата. Те губят първия си син, а междувременно - кореспонденцията между Лора и поета не спира.
Когато Мина е на смъртен одър, един от най-близките до него хора е именно Лора. След като Мина си отива от този свят, Лора и Яворов задълбочават приятелството си.
За любовта им става ясно през 1911 година. Това е истински скандал за времето си, тъй като Лора е все още омъжена. Не след дълго тя се развежда и се венчава за поета през 1912 година.
Скоро след това обаче започват проблемите за двойката.
Лора е също толкова емоционална, колкото и поета - нейната ревност е пословична. Така се стига до фаталната нощ на 29 ноември. Между Лора и Яворов избухва скандал, тъй като съпругата има съмнения, че мъжът й има ново увлечение - младата Дора Конова, съпруга на писателя Михаил Кремен.
В разгара на спора, неочаквано за самия поет, Лора вади пистолет и се прострелва в сърцето. Шокираният Яворов взима револвера и се прострелва в слепоочието. Но не успява да последва Лора.
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Следва поредният голям скандал. Семейството на Лора смята, че Яворов е отнел живота на съпругата си. Приятелите му застават плътно на негова страна, но общественото доверие към него намалява с всеки изминал ден.
Освен че е напълно отритнат от обществото, Яворов започва прогресивно да губи зрението си.
Посещава лекари във Виена, но става ясно, че остатъкът от живота му ще премине в мрак.
Така Яворов решава, че ще сложи край на живота си. на 29 октомври той изпива чаша с отрива и захапва дулото на пистолета.
.Поезията, изпълнена с терзания и мрак завинаги белязват нашата литературна история.
Обреченият поет така и не намира щастието. Талантът му е като магнит - това, което го вдъхновява е същото, което ще го погуби.
Сякаш самият той тича "Подир сенките на облаците" и радостта е винаги там, но никога негова: "аз слушам празнично тържествен звън/през утрен сън, уви, през сън..."
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
