Н ещо се раздвижва. На всеки няколко седмици сякаш се появява новина за сензационно откритие в света на изкуството - за картини, скрити под други картини, и за изчезнали образи, които трептят под лака на шедьоври, чиито всеки квадратен милиметър смятахме, че познаваме. Само през изминалия месец бяха открити мистериозни фигури, скрити под повърхността на творби на Тициан и Пикасо. Но какво да правим с тази бавно разрастваща се колекция от тайни погледи - тези отсъстващи присъствия, които едновременно радват и тревожат?
В началото на февруари стана ясно, че изследователи от Лабораториите за характеризиране на изкуството „Андреас Питас“ в Кипърския институт са доказали съществуването на обърнат портрет на мустакат мъж, който държи перо, под картината „Ecce Homo“ на италианския ренесансов майстор Тициан от 1570-75 г., използвайки съвременни изображения и нов мултимодален скенер, съчетаващ различни техники. На повърхността на платното на Тициан е изобразен изпосталелият Исус, чиито ръце са вързани с въжета, застанал рамо до рамо с пищно облечения Пилат Понтийски - римският управител, който ще го осъди на смърт. Какво прави тук този странен, изтрит, анахроничен писар и какво се опитва да ни каже?
Присъствието на скрития портрет, който незабележимо наднича през кракелюра - тези примамливи пукнатини в картините на старите майстори - е описано за първи път от изследователя на изкуството Пол Йоанидис и значението му за повърхностния разказ е повече от случайно. Макар че самоличността на преобърнатата фигура все още не е установена, ясно е, че тя е помогнала за оформянето на разтърсващата композиция, под която е била погребана през последните 450 години. Анализът на материалността на слоевете на картината в Кипър показа, че контурите на лицето на скритата фигура диктуват извивката на въжетата, които връзват ръцете на Исус - установявайки нотки на хармония между последователните и на пръв поглед противоположни композиции.
Това усещане за тихо сътрудничество между слоевете боя - между това, което е там, и това, което е било там - е още по-поразително в скрития лик на жена, открит от консерваторите в Института по изкуствата „Курт“ под картина от Синия период на Пабло Пикасо - портрет на приятеля на художника и скулптор Матеу Фернандес де Сото. Открит с помощта на инфрачервена технология, портретът на все още неидентифицираната жена е изпълнен в по-ранен, по-импресионистичен стил и когато излиза на повърхността, изглежда, че шепне на ухото на де Сото, сякаш миналото и настоящето са се слели в един спрял момент.
В повечето случаи тези погребани портрети са просто призраци на отхвърлени композиции, които никога не е било предвидено да видим - и не бихме могли да видим, ако не бяха напредналите инструменти за визуализация, които позволяват на експертите безопасно да надникнат под боята, без да увреждат повърхността на произведението. Рентгеновите лъчи разкриват скрити скици, а инфрачервената рефлектограция е способна да разкрие фини детайли, маскирани от стария лак - детайли, които, веднъж зърнати, е невъзможно да не бъдат познати. Веднъж разкрити, тези портрети изискват да бъдат взети под внимание. Следва кратък преглед на някои от най-интригуващите и загадъчни портрети - много често автопортрети - които се извиват неспокойно под познати шедьоври: тревожни присъствия, които остават завинаги неизмеримо близки и далечни.
'Something stirring beneath the surface': What eight ghostly portraits found hidden inside masterpieces reveal pic.twitter.com/EwbxoVxrI0
— Adil Asif⚜️ (@SengSf2631) February 22, 2025
Старецът във военно облекло на Рембранд
Спомняме си за Рембранд и сме склонни да мислим първо за онази мрачна, нетленна сфера, в която неговите седящи се намират извън времето - вечна сцена, изработена от въглен. Това, за което не мислим, са зашеметяващите зелени и крещящи вермилиони, които разпалват пространството с жизненост и жизненост. Но точно това откриват изследователите, когато подлагат картината на холандския майстор „Старец във военно облекло“ на макрорентгенофлуоресцентно (MA-XRF) изобразяване и инфрачервена рефлектограция. В капана на Рембрандовото размишление за смъртността, замаяният призрак на жизнерадостната младост, облечен в рафинено червено и непоправима черна боя, засилва остротата на шедьовъра му.
Света Екатерина Александрийска на Артемизия Джентилески
При някои картини колкото повече виждаме, толкова по-малко знаем. Да вземем например портрета на Света Екатерина Александрийска от Артемизия Джентилески, 1619 г. Рентгеновият анализ на творбата на италианската барокова художничка, извършен през 2019 г., разкри, че тя е започнала работата като автопортрет - такъв, който много прилича на по-ранен и също така озаглавен „Автопортрет като Света Екатерина Александрийска“, започнат около 1615 г. Да се разграничат лицата на двете творби е трудно, но сега учените смятат, че окончателната творба - която сменя чалмата с корона и пронизващия поглед с благочестив, небесен поглед - съчетава елементи от собственото подобие на художничката с тези на Катерина Медичи, дъщеря на великия херцог Фердинандо Медичи, който поръчва творбата. Резултатът е доказателство, че макар художникът да може да се откъсне от картината, картината никога не може да се откъсне напълно от художника.
Бакхус на Караваджо
Караваджо подписва само една картина през живота си и го прави с ужасяващ усет - с кръвна чертичка в долната част на най-голямата картина, която някога е рисувал - „Обезглавяването на Свети Йоан Кръстител“, 1608 г. Но това едва ли е единственият случай, в който италианският майстор вмъква подобие на себе си в картините си. През 2009 г. учени, използващи съвременна рефлектограция, проникват в напуканата повърхност на картината на Караваджо „Бакхус“, римския бог на виното, за да възстановят малък автопортрет, който той е скрил в отражението на карафата (почти подсъзнателен детайл, който неумелите реставрационни усилия са заличили след първото откриване на портрета в портрета през 1922 г.). Това странно, изкривено, сега-виждаш-сега-не-виждаш селфи в съда с вино е ключово за смисъла на творбата, като засилва темите за пиянската илюзия и еластичната идентичност, които са централни за картината на Караваджо.
Парче трева на Ван Гог
Век преди великият покоен режисьор Дейвид Линч да разтревожи зрителите, като ги заведе под крайградска морава, за да открие какво се крие в почвата във филма си „Синьо кадифе“ (1986), Винсент ван Гог е бил зает да заравя неща под измамно слънчевата си „Трева“, 1887 г. С помощта на мощни рентгенови лъчи от ускорител на частици изследователите успяват да разкрият изпод неговите искрящи треви мрачен портрет на селянка, който художникът е нарисувал години по-рано. Откритието е още едно доказателство, че когато става въпрос за Ван Гог, колкото и радостна да изглежда една творба, винаги има нещо, което се крие под повърхността.
Млада жена на Сьора, която се пудри
На пръв поглед „Млада жена, която се пудри“ е закачлива медитация за това как се припокриват тема и стил. Тук Жорж Сьора използва своята пионерска поантилистична техника на безброй малки точки, за да изобрази любовницата си Мадлен Кноблох, която разпръсква по лицето си собствена бъркотия от прашинки. Точиците боя сякаш се въртят във въздуха, като го запушват - метафорично пудрят и всеки, който спре да се вгледа. Тези умело разположени петна боя разкриват и изтриват в еднаква степен, сякаш създават свят, за да го заличат отново. Това усещане за блестящо заличаване се засилва с откриването на скрит автопортрет - единственият известен автопортрет на Сьора - в отворения прозорец, който той по-късно скрива под друга бъркотия от точки, изобразяваща ваза с цветя. Колко ли е точковидно това?
Портрет на момиче на Модиляни
Някои хора отказват да бъдат забравени, колкото и да се стараете да ги изчистите от паметта си. Известният „Портрет на момиче“ на италианския модернист Амедео Модиляни от 1917 г. е убедителен пример за това. Някои изследователи подозират, че портретът на жена в цял ръст, скрит под видимото изображение, може да изобразява бивша любовница, с която Модиляни е прекратил връзката си година по-рано. През 2021 г. двама докторанти от Лондонския университет използват изкуствен интелект, за да реконструират този скрит портрет, който поразително прилича на бившата муза и любовница на Модиляни - Беатрис Хейстингс. Макар че самоличността на двете жени, повърхностна и скрита, остава несигурна, наслояването подсилва темите за прикриването и маскирането в творчеството на Модиляни.
Петият сезон на Рене Магрит (La Cinquième Saison)
В картината си „Cinquième Saison“ (1943 г.) Рене Магрит изобразява в профил двама почти еднакви мъже в тъмни костюми и шапки с кецове - реквизит, който често сигнализира за присъствието на неговото алтер-его в творчеството на художника. И двамата мъже държат малки картини в рамки под мишниците си, докато вървят един към друг. Траекторията на крачките им подсказва не толкова за предстоящ сблъсък, колкото за почти пълно разминаване - затъмнение, тъй като едната фигура и картина се изплъзват зад другата. Някак си изглежда уместно, че тази картина - тази картина на премятащи се картини - е открита с помощта на инфрачервена рефлектограция, че крие под повърхността си съвсем друга картина: портрет на мистериозна жена, която едновременно много прилича на съпругата на художника, Жоржет, и има напълно различни черти. Откриването на скрития портрет само засилва темите за загадъчната двойственост в творчеството на художника, известен с коварните си дразнещи образи.
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
