А мериканската инвазия в Ирак през 2003 г. доведе до смяна на режима, но след това страната потъна в продължителна гражданска война, а доверието към западните политици сериозно пострада. Днес, на фона на войната с Иран, във Вашингтон отново стои въпросът как да не бъдат повторени грешките от преди две десетилетия, се посочва в анализ на BBC.
Mission accomplished? The 2003 boast that haunts today's Iran conflict https://t.co/gWiZxbZRff
— BBC News (World) (@BBCWorld) March 13, 2026
На 9 април 2003 г. в центъра на Багдад бе съборена статуята на иракския лидер Саддам Хюсеин. Металната табела беше откъсната, а мраморният постамент разбит с чукове. Първоначално жители на столицата се опитаха сами да я повалят – покатериха се върху нея и поставиха въже около шията ѝ, но не успяха да я съборят. В крайна сметка за това се наложи намесата на американски войници и бронирана техника.
Сцената се превърна в символ на падането на режима. Само 20 дни по-рано американските войски и техните съюзници бяха започнали войната с масирани бомбардировки и опит да ликвидират иракския лидер с крилати ракети.
Три седмици след събарянето на статуята президентът на САЩ Джордж Буш-младши позира пред транспарант с надпис „Мисията изпълнена“ на борда на американски самолетоносач край бреговете на Калифорния. Реалността обаче се оказа съвсем различна.
Днешният конфликт с Иран неизбежно събужда спомени за иракската война. Тя остави дълбоки рани в страната и предизвика верига от събития, които излязоха извън контрол. По приблизителни оценки между 2003 и 2011 г. в Ирак са загинали около 461 000 души вследствие на войната, а цената за САЩ достига трилиони долари.
Този конфликт промени облика на Близкия изток и сериозно разклати доверието към политическите лидери в страните, които го започнаха.
Днес Съединените щати започнаха нова война в същия регион, този път срещу Иран. Между двата конфликта има редица паралели, но и съществени различия, които показват колко много се е променил светът оттогава и дали провалите от Ирак могат да бъдат избегнати.
- Причините за войната в Ирак
Вашингтон имаше различни мотиви за инвазията в Ирак, някои от които тогава не бяха открито признати. Основната цел обаче беше смяна на режима. Част от обкръжението на президента Джордж Буш-младши смяташе, че войната в Персийския залив от 1991 г. е оставила незавършена задача. Тогава Саддам Хюсеин беше изгонен от Кувейт, но запази властта си.
За Буш темата имаше и личен елемент. Неговият баща, президентът Джордж Буш-старши, започна тази кампания, а иракският лидер впоследствие планира покушение срещу него. Други защитаваха смяната на режима с аргументи за защита на човешките права, посочвайки репресиите срещу собственото население, включително използването на химическо оръжие срещу кюрдите през 80-те години.
Този подход беше характерен за епохата на т.нар. либерален интервенционизъм, която беляза и политиката на Великобритания през 90-те години при премиера Тони Блеър, когато Лондон се намеси в балканските конфликти, за да предотврати кръвопролитията в Косово. Иракските изгнаници също се надяваха на ново бъдеще без режима на Хюсеин.
По-късно влияние придобиха неоконсерваторите, които искаха да пренаредят Близкия изток, да наложат демокрация и да свалят враждебните към САЩ диктатури. Някои от тях говореха открито: първо Багдад, после Техеран.
Атентатите от 11 септември 2001 г., при които загинаха близо 3000 души, промениха политическата атмосфера във Вашингтон. Нападенията на „Ал Кайда“ показаха колко разрушителен може да бъде подобен удар. Ирак бързо се превърна в приоритетна цел, въпреки че не беше свързан с атаките. Успешното сваляне на талибаните в Афганистан допълнително укрепи увереността на САЩ в собствената им военна мощ.
В крайна сметка основният публичен аргумент за войната стана предполагаемото наличие на оръжия за масово унищожение. В САЩ и Великобритания предупрежденията за ядрени, химически и биологични оръжия бяха най-лесният начин да се спечели обществена подкрепа за военна операция. На международната сцена неизпълнението на резолюции на ООН от страна на Ирак се използваше като юридическо основание за действие.
По-късно обаче бившият ръководител на оперативната група на ЦРУ за Ирак Луис Руеда признава: „Щяхме да нахлуем в Ирак, дори ако Саддам Хюсеин имаше само гумичка и кламер. Щяхме да кажем: „О, той може да ти извади окото. Да го унищожим“.
- Защо беше атакуван Иран
Настоящата атака срещу Иран изглежда е резултат от сложна комбинация от мотиви: отслабване на иранската армия, предотвратяване на създаването на ядрено оръжие, смяна на режима и подкрепа за протестните движения. Всички тези аргументи бяха споменавани от представители на администрацията на президента Доналд Тръмп.
В голяма степен подходът на Вашингтон към Иран се промени след нападението на ХАМАС срещу Израел на 7 октомври 2023 г. Израел започна по-агресивно да атакува Иран и неговите съюзници, което отвори пространство и за по-радикални действия на САЩ.
Този път обаче липсваше продължителният процес на убеждаване на общественото мнение, който предшестваше войната в Ирак. Не беше направен и опит да се търси международна легитимност чрез ООН. През 2003 г. се водеха продължителни дипломатически преговори за подкрепа на операцията. Сега подобни усилия почти не се наблюдават.
Това отразява различен международен контекст, в който старият световен ред е разклатен, а решенията се вземат много по-едностранно.
- Ролята на Великобритания и съюзниците
През 2003 г. САЩ влязоха във войната с подкрепата на съюзници, най-вече Великобритания. Тогавашният премиер Тони Блеър уверяваше Джордж Буш, че ще бъде до него „каквото и да се случи“. Блеър вярваше, че близките отношения с Вашингтон дават на Лондон влияние върху американската политика.
„Когато бях министър-председател, нямаше съмнение на кого американският президент звъни първо. Това беше британският премиер“, казва той в интервю по повод годишнината от иракската инвазия.
Дори негови съратници обаче гледаха с тревога на тази безусловна подкрепа. Бившият външен министър Джак Стро по-късно признава, че обещанието „каквото и да стане“ е било грешка.
Политическата цена за Блеър се оказа висока, особено след като стана ясно, че оръжия за масово унищожение в Ирак няма. Това сериозно подкопа доверието на обществото.
Днес САЩ действат в координация предимно с Израел. Великобритания, ръководена от премиера Киър Стармър, избягва пряко участие. Лондон първоначално отказа американските сили да използват британски бази за атаката срещу Иран, макар впоследствие да разреши ограничено използване за „отбранителни цели“.
- Какво следва
Американският министър на отбраната Пийт Хегсет подчерта, че Иран не е Ирак и конфликтът няма да се превърне в „вечна война“.
Съществена разлика е, че този път САЩ не са разположили сухопътни войски. През 2003 г. около 150 000 американски военнослужещи участваха в инвазията, което доведе до бързото сваляне на Саддам Хюсеин.
Липсата на наземни сили обаче ограничава възможностите за смяна на режима. Само с въздушни удари това е значително по-трудно, особено без силни съюзници на място.
Една от ключовите прилики между двете войни изглежда е липсата на ясен план за бъдещето. И през 2003 г. различните стратегии за следвоенното управление на Ирак така и не бяха съгласувани.
Днес Ирак е в по-добро състояние, отколкото непосредствено след войната, но конфликтът не доведе до очакваното разпространение на демокрацията в региона. Напротив, той даде възможност на Иран да разшири влиянието си.
- Без ясен план
Ирак и Иран са различни държави, но историята поставя важен въпрос: научени ли са уроците от миналото? Засега няма ясни признаци, че САЩ разполагат с конкретна стратегия за бъдещето на Иран.
Импровизацията изглежда се е превърнала в част от стратегията. Това позволява на президента Тръмп да обяви победа при различни сценарии и в един момент да заяви: „Мисията е изпълнена“.
Един от уроците от Ирак е, че разрушаването на държава по време на война е много по-лесно от изграждането ѝ след това. Настоящият конфликт вече нанася сериозни щети на иранската държавност, а съюзниците на САЩ в региона са принудени да преосмислят собствената си сигурност.
Войните по природа са непредсказуеми, а последствията им могат да се усещат десетилетия. Затова един от най-важните изводи е, че започването на военни операции изисква много повече предпазливост и смирение, отколкото често показват политическите лидери.
