Преговори с талибаните - краят на началото

През 2001 г. Америка прогони с бомбардировки талибаните от Кабул. Сега се съобщава, че един от техните издирвани лидери ще се върне за преговори с афганистанския президент Хамид Карзай, който сформира съвет за мир като жест към въоръжените бунтовници.

Това е добра новина. В края на краищата войната в Афганистан ще трябва да бъде приключена с преговори, а не със силата на оръжията. И е правилно Америка и съюзниците й в НАТО да съдействат за този процес, за който мнозина европейци отдавна пледират и който афганистанците искат от самото начало. Но договарянето на край за сложната афганистанска война трябва да бъде водено с голямо внимание. Това е рискована начинание, което, ако бъде изпълнено зле, ще обезсмисли усилието на Запада да стабилизира и модернизира тази страна. Това ще означава поражение.

Истинско споразумение

Това, че именно Америка ще окуражи преговорите с врага, с който НАТО се сражава от близо десетилетие, ще стресне мнозина поддръжници на войната. Но то е проява на закъснял стремеж за приспособяване към реалностите на днешен Афганистан. През последните пет години

талибаните стават все по-силни, а не по-слаби.

Сега никой не мисли, че те могат да бъдат победени, така че трябва да бъдат някак си приобщени.

Решение чрез преговори съвсем не изглежда като непривлекателна възможност, както беше на времето. Групировката, която преди бе дала убежище на извършителите на атентатите от 11 септември, вече не е пряка заплаха за Америка и нейните съюзници. Смята се, че нейното ръководство, базирано отчасти в пакистанската провинция Белуджистан, вече няма близки връзки с "Ал Кайда", чието командване е в пакистански племенни райони.

Талибаните управляваха брутално и са ненавиждани от повечето обитатели на градовете, но много афганистанци от селски райони споделят техните обичаи. И Карзай е направил малко да ги приобщи към своето корумпирано и тромаво правителство, каквото е то всъщност.

Макар мнозина да не харесват талибаните, предпочитат тяхното строго шериатско правосъдие пред бавните и корумпирани правителствени съдилища.

И въпреки че Карзай е пущун - най-голямата етническа група в Афганистан - много от неговите сънародници смятат талибаните за по-добрия избор. Увереността, че Карзай се опитва да остави в периферията важни пущунски племена в полза на родното си племе поползай засилва този възглед. За съжаление талибаните имат статут, който няма да бъде бързо подкопан от постепенните подобрения в администрацията на Карзай, за което го подканят неговите спонсори.

Освен това моментът на тези преговори може да изглежда странно. След изпращането тази година на 30-хилядно американско подкрепление в талибанските южни бастиони, конфликтът ескалира. НАТО пък извършва насочени атаки, за да убие колкото е възможно повече бунтовнически командири от среден ранг - тактика, която едва ли ще спомогне за изграждането на доверие. Макар че не е необичайно врагове да се сражават на бойното поле и същевременно да преговарят при закрити врати. Във войните, които са в задънена улица, предварителните разговори често провокират боеве, които трябва да подобрят преговорните позиции.

За да бъдат успешни, новоизпечените преговори трябва да бъдат внимателно направлявани.

Макар и добре рекламирани и аплодирани на Запад, те са до голяма степен пробни и ограничени от несигурността си. Карзай и талибаните изглежда не проявяват желание за компромис във взаимно изключващите се техни претенции за власт. И каквото и да бъде дискутирано сега, то може или няма да бъде одобрено от върховния лидер на талибаните молла Омар, който може би, а може би не ръководи в действителност тази група.

Талибаните ще възприемат разговорите като поредно доказателство, че НАТО скоро ще се откаже и ще се изтегли. Разбира се трябва да им бъде показано, че грешат.

Преговорите не трябва да бъдат западна стратегия за напускане по бързата процедура

и още по-малко предвестник за предварително изтегляне. Ще трябва да минат още много месеци на тежки боеве преди говоренето да стане сериозно, ако допуснем, че това ще се случи; и процесът може да продължи години, за да приключи.

Резултатите от офанзивата, които трябва да станат видими в началото на следващата година, ще помогнат за дефинирането на "края на играта". Засега изглежда невероятно ръководството на талибаните да се задоволи с нещо по-малко от значим контрол върху южните райони на Афганистан, които понастоящем владее. А западните покровители на Карзай трябва да настояват споразумението, каквото и да е то,

да включва гаранции за показания напоследък либерален напредък на Афганистан

към парламентарна демокрация и права на жените. Говори се (може би оптимистично), че има умерени талибански лидери, които могат да приемат подобни отвратителни неща.

Америка и нейните съюзници трябва междувременно да направят нещо повече от това да откарат талибаните до Карзай. Западът до голяма степен се държи надалеч от разговорите от опасение да не се дискредитира. Засега Карзай, който е готов да загуби онова, което талибаните получат от споразумението, се проявява като безценен посредник за бъдещето на Афганистан. Той трябва да бъде убеден да приеме като посредник някой авторитетен мюсюлманин, приемлив и за двете страни.

Пакистан, който отдавна се меси в работите на Афганистан, също заслужава внимателно отношение.

Обезпокоен за своята сигурност, той иска да има думата в преговорите. Това не е напълно неоснователно, но то трябва да бъде ограничено само до двустранни дискусии с афганистанското правителство. На Пакистан не бива да бъде позволявано да посредничи в преговорите с талибаните. Това би било незаслужена награда за подкрепата, която Пакистан оказа на талибанската съпротива.