Има ли друга дума в речника Кремъл освен "нет"?
Това
изглежда е единственото, което чуват американските
представители, преговарящи с Русия за санкциите срещу Иран,
плановете за противоракетната отбрана в Източна Европа и
съкращаване на ядрените оръжия - дори когато американският план
имат много малко или изобщо нищо общо с руските интереси.
Някога
двете сили се пазаряха искрено.
По времето на Борис Елцин
например Русия позволи на американски агенти да влязат в региона
и да участват в изнасянето на ядрените бойни глави от Украйна и
Казахстан след разпадането на Съветския съюз - действие, което
сега Москва със сигурност би възприела като недопустимо
нарушение на суверенитета й.
Днес възпрепятстването на САЩ е
главният политически гамбит на Русия и не е трудно да се разбере
защо. Тя вече не командва верига от сателитни страни,
конкурентите й в региона (особено Китай) набират сила, а
икономиката й е разклатена.
С отслабването на силата й Русия се
вкопчва в авторитета си по единствения й познат начин - като
разиграва картата на отказа.
За да остане важна, Русия трябва да бъде възприемана като
препятствие.
"Руските политици са тотално лишени от
стратегическа визия за света", казва Никита Загладин от
Института за световна икономика и международни отношения в
Москва. "Те нервничат, че другите страни ще игнорират Русия,
отреждайки й статута на бивша свръхсила".
Ето защо в
напразен
опит да запази международното си влияние,
Москва се съюзява с
политически парии като Венецуела, Сирия и дори Иран. (Сега пътят
към озаптяването на тези "лоши момчета" минава през Москва).
В
същото време Русия целенасочено налага вето над всяка
стратегическа инициатива на САЩ в Европа, независимо каква е.
Пример номер едно: последователната съпротива на Русия срещу
американските планове за противоракетна отбрана.
Първоначалната
система, която трябваше да бъде базирана в Полша и Чехия и
предназначена за прехващане на ракети от Иран, предизвика
безкрайни оплаквания от Русия.
Никой не можеше да разбере защо,
понеже траекториите на повечето междуконтинентални балистични
ракети на Русия към САЩ започват от бази в Северна Русия
директно над Северния полюс - далеч от Източна Европа.
Нещо
повече, системата дори не заработи.
Въпреки това Москва даржеше всичкии други двустранни
проблеми за заложници на крокодилските си сълзи. Така че
миналата година в знак на добра воля президентът Барак Обама
отстъпи пред възраженията на Кремъл и отмени плановете за
базиране на щита в тези източноевропейски страни, които Русия
някога е смятала за своя сфера на влияние.
Миналия месец
Вашингтон предложи по-незаплашителна алтернатива: прехващачи
SM-3 да бъдат разположени в черноморските териториални води на
Румъния и България - на 400 мили от Русия - решение, което
Кремъл сам предложи преди година на преговори с Хилари Клинтън.
Изведнъж обаче това се оказа "също толкова лошо, ако не и
повече" според вицепремиера Сергей Иванов.
Всъщност нищо предложено от Вашингтон не би могло да получи
съгласието на Москва и това няма нищо общо с противоракетния щит
(SM-3 има обсег 300 мили и са нужни десет, за да свалят една
модерна ракета).
Това е така, защото
тоталната опозиция е
единственият всестранен дипломатически инструмент,
чрез който
Москва може да се пазари за това, което й е необходимо. Да държи
влиянието на НАТО надалеч от предния си двор вероятно е
най-важната цел на Кремъл.
Но да остане на върха на таблицата на
световните сили, също е важно за гордостта на Москва - а да
създаваш проблеми е ефикасен, ако не съвсем конструктивен начин
да накараш света да те приема насериозно.
Ето защо всеки път щом някой от бившите сателити на Русия
намери причина да обърне поглед на Запад (като избере реформатор
например), Кремъл отмъщава.
Газовите войни в Украйна и
истинската война в Грузия са само най-явните примери.
По-прикрито, Русия работи за саботирането на мирно споразумение
между Молдова и сепаратисткото Приднестровие, най-вече защото
има интерес да държи миротворците си на границатаи така да
намали шансовете Молдова да се сближи със съседката си членка на
ЕС Румъния.
Погледът на изток също е проблем, откакто богатите
на въглеводороди бивши съветски републики Казахстан и
Туркменистан - някога доставчици единствено на Русия - започнаха
да продават петрол и газ директно на Китай.
Параноята на Москва около намаляващия й авторитет
породи
толкова дълбоко недоверие към Вашингтон - въпреки че Обама се
постара да "рестартира" отношенията - че двете правителства
трудно напредват в преговорите за сдъкращаване на ядрените
арсенали.
Това очевидно е добро и за двете страни, защото
съкращаването на ядрените заряди с 1000 (както изиисква планът)
би ги освободило от бремето да ги поддържат, спестявайки според
оценките по 500 милиона долара годишно.
За Русия, чиято
икономика се сви със 7 процента вследствие на кризата, ползата е
безспорна. Вместо това обаче премиерът Владимир Путин спъва
преговорите с възражения как "нашите американски партньори
строят противоракетен щит, а ние не".
Позата на опозицията е основният подход на Москва и по
иранския въпрос. Докато западните сили все по-трескаво се
стремят да наложат санкции на Техеран, преди да е създал ядрено
оръжие, Русия използва като коз правото си на вето в Съвета за
сигурност на ООН.
Това е старата съветска философия за резултата
нула на нула, доведена до логичния си завършек: Съединените
щати се нуждаят от нещо, затова ние се обявяваме против и
извличаме максимум отстъпки в замяна на съгласието си.
Няма
значение, че САЩ и Русия имат очевиден общ интерес да избягнат
ядреното въоръжаване на Иран (нещо, което руснаците многократно
са признавали). Нещо повече, независимо от всичките си приказки
против санкциите, Русия фактически винаги се съгласяваше накрая
и гласува последните три серии от санкции срещу Иран.
Основното
е, че Москва, твърд дипломатически играч докрай, винаги е
поставяла колкото може по-висока цена за решенията, които
вероятно така или иначе щеше да вземе.
И накрая, става дума и за вътрешна политика.
Изгодно е да се
създаде въображаема заплаха
- американската ракетна хегемония,
американското ядрено лицемерие - за да изглежда, че Путин се
опъва на янките.
Това е по-скоро белег за слабост, отколкото за
сила, разбира се. Но Кремъл разполага с много по-малко козове,
отколкото някога. С икономическата криза европейското търсене на
газ, някога ключов елемент от "меката сила" на Кремъл в Европа,
спадна - както и гладът за нови тръбопроводи.
Руската армия е
бледа сянка на миналата си сила, въпреки че натупа малка Грузия
през 2008 г. Ясно е също, че тази малка операция бе горе-долу таван
на възможностите на Русия да демонстрира твърда сила.
Така че
обструкцията е едно от малкото оръжия, останали в
дипломатическия арсенал на Москва. Затова Москва никога няма да
бъде съюзникът, който Обама иска тя да бъде.
Източник:
ЕПА/БГНЕС
