„Историческата промяна е като лавина. Всичко започва от покрит със сняг планински склон, който изглежда стабилен. Промените се случват под повърхността и са невидими. Но нещо идва.”
Това пише историкът Норман Дейвис, цитиран от автора на британския „Индипендънт” Юсеф Ел-Гингихи в текст по повод 100 годишнината от Октомврийската революция в Русия.
Защо Путин не отбеляза 100 г. от Великата октомврийска революция
1917 – годината, която Путин би предпочел да забрави
На 7 ноември (25 октомври по стар стил) силите на болшевиките, предвождани от Владимир Ленин, извършват преврат срещу временното правителство в Петроград и на практика започват завземане на властта в тогавашната Русия.
Следва гражданска война със стотици хиляди жертви, която в крайна сметка ще доведе до създаването на Съюза на съветските социалистически републики през 1924 година.
Следват Сталин, колективизацията, десетки милиони умрели от глад или убити, безброй репресирани, 70-годишен тоталитарен режим, репродуциран в голяма част от Източна Европа.
Близо 30 години след края на социалистическият експеримент, в Москва 100-годишнината от началото му не се отбеляза, а актуалният спор около датата остава дали изложената в центъра на града мумия на Ленин да бъде погребана.
100 years ago, Bolsheviks led by #Lenin swept out the parasites and created the first worker state. Glory to October Revolution. #1917Live pic.twitter.com/6YOR2Z3mGf
— ali ornek (@ornekali) November 2, 2017
От една страна, финалната оценка на революцията, включително у нас, сякаш е единодушна.
„За България това е най-драстичното и фатално събитие с дълготрайни последствия, разиграло се извън нейните граници”, заявиха вчера наши философи и историци.
В едно сме с мнението на Запада, обобщено от Гингихи:
Ленин и Сталин са поставени наравно с Хитлер като масови убийци, ръководещи тоталитарни режими. Революцията се превръща в автокрация, олицетворена от чистки и лагери за политически затворници.
„Гардиън”, другият най-популярен глас на британското ляво, припомня сцена от романа „Живот и съдба” на Васили Гросман.
В нея двама стари болшевики се срещат като затворници в ГУЛАГ през 1942 година. По-младият от двамата все още вярва в каузата на 1917 и си мисли, че е бил затворен заради грешка. Във финалния им разговор по-възрастният обаче има жесток и прост синтез на борбата им като причина за появата на лагерите:
„Допуснахме грешка. И тя доведе до това.”
Това е перспективата „грешка”. Има и друга.
„Руската революция през 1917 е безпрецедентно събитие в историята на човешкия вид”, пише френският философ Ален Байду.
Today marks the 100th anniversary of the establishment of Soviet power in Russia's October Revolution pic.twitter.com/hI1zBdl4lX
— Haymarket Books (@haymarketbooks) November 7, 2017
Движението на Ленин и Троцки, привлякло милиони работници в Царска Русия, „установява власт, чиято декларирана цел е тоталното премахване на хилядолетните основи на всички „модерни” общества: скритата диктатура на тези, които имат финансов контрол над производството и търговията.”
„Хора от целия свят, от масата работници и селяни до интелектуалците и артистите, разпознават тази революция под името „комунизъм” и я приветстват с ентусиазъм”, допълва той.
„Каквито и да са били по-късните проявления на това безпрецедентно приключение … комунистическата революция през октомври 1917 дава основа на твърдението, че властващият капитализъм винаги ще бъде нещо от миналото”, смята откровено левият Байду.
И неговите думи могат да се сторят неразбираеми за много хора, живеещи 30 години след разпадането на Източния блок и краха на съветския марксизъм.
Бедността и неравенството в руската империя, отгоре на всичко влязла в Първата световна война, обаче не са изчезнало явление в съвременния свят, който съвсем не показва силите да се справи с тях.
Поне така ни се струва, когато четем, че състоянието на осемте най-богати индивида в света се равнява на това на по-бедната половина от човечеството.
Революция, в която народно движение да промени статуквото в една капиталистическа страна обаче не изглежда възможна.
„Колапсът на комунизма през 1991 иронично го изпрати в това, което Троцки наричаше „кошчето на историята”, пише Гингихи, но прибавя и добре позната констатация: историята се пише от победителите.
Жертвите на Сталин са запомнени и преброени, а той е осъден от обществото за злодеянията си. Отнася ли се същото за капиталистическия ред в САЩ и жертвите му във водените от него войни в Корея, Виетнам или Ирак, пита авторът на „Индипендънт”.
Той цитира и американския генерал от ВСВ Къртис ЛеМей: „Ако бяхме загубили войната, предполагам, че щях да бъда съден като военен престъпник.”
В следващия момент социалните придобивки за населението в тоталитарния СССР направляват социална промяна в рамките и на Западния свят. След победата над нацизма социалистическите революции извън Източния блок за предотвратени, но част от цената е възприемането на „комунистически” концепции като 8-часовия работен ден или държавно определени минимални заплати.
След разпада на СССР обаче социалистическите експерименти изглеждаха победени, а размечталият се Франсис Фукуяма обяви „краят на историята”.
Този край изглежда все по-далечен след фундаменталните недостатъци в системата, които дълговата криза от 2008 демонстрира. Те и други фактори пък доведоха до „популистките” завои в ляво и дясно и изненади като Тръмп и Брекзит. Класовото разделение от революционните времена изглежда неактуално, но деление има.
#OnThisDay in 1917, "October Revolution" in Russia led by Bolsheviks and Vladimir Lenin took place with armed insurrection pic.twitter.com/0ac86zMyVP
— CGTN (@CGTNOfficial) November 7, 2017
„Обещанието на западните капиталистически икономики, че приливната вълна (от капитали) повдига всички лодки, беше нарушено”, заяви по време на дискусия, организирана от „Файненшъл Таймс” Шрити Вадера, която в момента ръководи британското звено на мултинационалната банка „Сантандер”.
Вадера визира т.нар. „trickle-down” теория в икономиката – че печалбите на големия бизнес означават, че той ще създава повече икономически възможности и ще повиши общото благосъстояние на всички. Вместо това чашата на богатите се пълни с несравнимо по-големи темпове от тази на останалите.
Така и социализмът спря да бъде забравена мръсна дума. Гингихи изтъква нарастващото електорално влияние на лейбъристите на Джереми Корбин във Великобритания, привържениците на Бърни Сандърс в САЩ, тези на Жан-Люк Меланшон във Франция или на „Подемос” в Испания.
Новите леви популярни движения обаче не са кървава борба с установения ред, като Октомврийската революция, нито на практика искат край на капитализма. Те са против само неолибералния му вариант, изтъква британският интелектуалец Тарик Али.
Единственото неизбежно нещо обаче е трансформацията, изтъква Гингихи.
Сто години след Октомврийската революция, тя е заклеймена от установения ред на влиятелните. Той обаче изглежда все по-нестабилен.
За да се върнем на Дейвис процесите под повърхността неизбежно отново ще доведат до лавина. Единственото неясно е кога тя ще започне.
