Калин Врачански: Аз закъснявам, аз бързам и съм нервен

"Аз закъснявам, аз бързам и съм нервен", казва българският актьор Калин Врачански.

Той е роден в град Червен бряг на 9 юни 1981 г., но е израснал в гр. Роман, община Мездра, Врачанско.

В гимназията в Роман завършва специалност "Банково дело", но след това тръгва по коренно различен път – на актьора.

През 2002 г. завършва в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност "Актьорско майсторство" в класа на проф. Здравко Митков, а от 2008 г. играе на сцената на театър "София" (sofiatheatre.eu).

Всички го познаваме като Камен от българския сериал "Стъклен дом", но сега можем да го видим в коренно различна светлина.

От красавец на малкия екран, той се превръща в истински Квазимодо на театралната сцена.

Пословичен е със своята скромност и стремеж да си свърши добре работата.
За славата казва: "Аз не го мисля така: "Дай да сме известни". По-скоро да си свършим добре работата. Това е по-важното".

Какво разказа повече Врачански за новия образ, в който влиза, както и за цялостната си работа по постановката "Парижката Света Богородица" под режисурата на Лилия Абаджиева на сцената на театър "София"?

- Опиши се с три думи и защо избра точно тях?
- Аз закъснявам, аз бързам и съм нервен. Така ми казват напоследък.

- В същото време пък винаги си комбинирал работата в театъра с други проекти, сред които и снимките на българския сериал "Стъклен дом". Как успяваш да събереш себе си след толкова често влизане в различни персонажи и изобщо трудно ли е да се запази един актьор предвид работата му?
- Естествено. Даваш, каквото можеш за работата си, и след това оставаш за себе си. Не знам как да ти кажа... Не смятам, че пред актьорите стои някакъв въпрос да не могат да се запазят. Те са разумни хора и разграничават работата от действителността.

- Нека поговорим за най-новата постановка, в която ти взимаш централна роля в "Парижката Света Богородица". Как се зароди идеята именно ти да влезеш в образа на Квазимодо. Откъде тръгна всичко?
- Честно казано, не знам откъде. Доколкото знам, идеята е на режисьорката Лили Абаджиева. Тя си ме е представила в тази роля, обади ми се, аз приех естествено, защото ролята е много хубава.

- Колко време беше нужно да изградиш образа си като цяло за сцената?
- Смятам, че до последно съм я търсил, даже в един момент Лили ми беше казала: "Това е, повече недей". Така че откакто сме почнали - от 16 октомври до тези дни.

- Разкажи ми повече за уникалната сценография. Изпълняваш доста трудни акробатични "номера" с някаква невероятна лекота. Може би това се дължи на предварителна физическа подготовка и на дългите тренировки по таекуондо, или?
- Аз винаги съм вкарвал някакви движения, динамика, в нещата, които съм правил, а тук ми се падна наготово. Обичам да обикалям по някакъв голям декор, да се катеря, да вися. Това ми харесва! Тук даже има нужда от това нещо. Нашият човек Квазимодо живее в църквата и обикаля, ходи и прави каквото си иска по какъвто начин си иска. Дали са ми помагали тренировките? Може би, през годините, да. Аз съм се занимавал, то се е отразило по някакъв начин. Но така или иначе то си ми доставя удоволствие.

- Казваш, че това ти доставя удоволствие, но на мен ми е интересно изобщо излизането на сцената какво усещане ти дава, освен любовта на публиката, разбира се?
- Ами то не всеки път има любов, да ти кажа. Понякога хората не са доволни от теб. Никога не си застрахован. Старая се всеки път да си свърша работата, а това, което изпитвам на сцената, е някаква невероятна емоция. Малко неща биха могли да те заредят по този начин и да изпиташ нещо подобно.

- Ти самият как се справяш с критиката?
- Има критика, естествено, има хора, които пишат рецензии, отразяват. Не всеки път съм бил добър. Понякога не съм се справял. Но предполагам, че това е нещо нормално, особено, когато започваш нещо ново. Ако си с нов режисьор, например, не всеки път се получава. Естествено, стискаме си палци всеки път да се получи (Смее се).

За критиката не мога да кажа, че ми минава покрай ушите. Взимам си бележки, но все пак играя под режисурата на определен човек и се старая той да е доволен от това, което правя. Ако нещо не се получи, значи и двамата сме сбъркали.

- Като цяло, ти какво си усетил в последно време, жаден ли е българският народ за театър?
- Нескромно ще прозвучи, но поне за постановките, в които аз играя, има интерес. Виждам пълни зали, това много ме радва. Ако е някакво възраждане, много е готино. Да виждаш как салоните се пълнят, хората се радват. Поне в София има публика. Когато съм пътувал из провинцията на някое представление също има хора, но не знам те по каква линия са. Дали заради интереса към някого или към театъра. Нямам представа как стои въпросът, например, с някое редово представление в някой по-малък град. Колко време тече, каква аудитория има. Бих се радвал, ако и там са пълни салоните.

- С тази нова постановка поднасяш страхотна изненада. Всички зрители могат да те видят в една коренно различна светлина, а силиконовата маска, с която се появяваш на сцената, е уникално дело.
- Ще се радвам всеки да изрази своето мнение. Когато видях грима първия път, даже казах: "Не, още. Още, още, още!". (Смее се) Все пак трябва да пресъздадем един образ, който е така добре описан в романа на Юго...

- А ти бягаш ли от образа на красавеца от театралната сцена и как възприемаш този етикет?
- Ами според мен вие, медиите, налагате този етикет. Съмнявам се публиката сама по себе си да слага етикети. Понякога доста бързо се случва това нещо – възприема се някой за такъв и такъв, но трябва да се даде малко време и самата аудитория да го обмисли и тогава медиите да го отразявате. И все пак да бягам от това, което съм... По-скоро бягам от това да играя еднакви неща. Това няма да ми е интересно, пък ако на мен не ми е интересно, какво остава за публиката.

- Кое според теб е по-важно в свят, в който красотата взима превес. Външната, привидна очарователност или добротата на мислите и сърцето?
- Много коварен въпрос... Ако двете неща могат да се съчетаят, е най-добре.

- Ти самият как мислиш - успяваш ли да откриеш красивото дори в грозната действителност и как го правиш?
- Не знам дали винаги успявам. А как успявам и дали изобщо успявам... Не съм си задавал тези въпроси, честно казано.

- Но ако си ги зададеш, как би отговорил?
Чувал съм, че когато се прави някакъв негативен образ, трябва да се намери доброто в него. И "злодеите" ги води някаква цел, може би нещо, което те смятат за добро – това вече е един субективен поглед... Но винаги трябва да се търси доброто!

- По-рано спомена Лили Абаджиева. Знаеш ли, тя казва за теб: "С тази роля, която много искаше, Калин Врачански ще остане в историята на българския театър!" Това ласкае ли те, моля, коментирай думите й.
- Чул я Господ! Ама да не спирам до тук, аз искам да играя още! (Смее се) И естествено, че ме ласкае, когато режисьорът е доволен от мен. И преди малко ти казах, че аз играя под режисурата на определен човек и, ако съм се справил с това, което той е искал, за мен е супер. Както се казва, явно не случайно ми се е доверил.

- Между другото, ти си един от малкото твърде популярни и актуални актьори в България, за които ми е направило впечатление, че никак не се ласкае толкова от известността, колкото от оценката за труда ти. Дори сега, като си говорим, оставам с такова впечатление. И все пак, какво е отношението ти към славата?
- Не е лошо, стига тя да не е "на гол тумбак почистен пищов". (Смее се) Идеята ми е, че тя трябва да е подплатена с нещо, защото има много известни хора. При актьорите тя е свързана с нещата, които постигат в работата, поне така си мисля. Иначе всеки, който го дадат пет пъти по телевизията, ще направи впечатление. България е малка страна. Но аз не го мисля така - „Дай да сме известни”. По-скоро да си свършим добре работата, това е по-важното.

- Тази "звездност" променила ли те е по някакъв начин през годините? Не е нужно да бъде в негативен план, естествено...
- Виж, няма как аз да преценя. Това по-скоро хората около мен трябва да го кажат. Най-вероятно съм се променил в някакъв смисъл, може би съм станал по-взискателен. Повече неща съм видял, до повече неща съм се докоснал и искам нещата да стават така, че всяко нещо да надскача предишното. Към това се стремя.

- Казваш "хората около теб". А близките хора около теб променили ли са се?
- Не смятам. Аз съм обграден от много интересни приятели и хора, с които се познавам още докато съм учил. Те са си същите. Не смятам, че мнението им към мен се е променило. Виждали сме се в какви ли не светлини, знаем се, а това, че са ме давали по телевизията, не трябва да ме променя.

- На първия ми въпрос ти каза, че бързаш. За къде бърза Калин Врачански?
- Ей сега се преобличам и изчезвам към театъра. Иначе в живота съм на принципа "бързай бавно, да не те боли главата после" (Смее се).