Км мисериалът "Престъпни намерения" (Criminal Minds), който се излъчва по Нова телевизия всеки делник от 21 ч., проследява работата на екип профайлъри от ФБР.
Специалистите анализират най-извратените престъпни умове в САЩ и прогнозират ходовете им преди поредните им удари.
Най-опитният в отдела за поведенчески анализ е Дейвид Роси (Джо Мантеня) - основоположникът, който се завръща, за да помага да екипа да решава новите случаи. (В първите два сезона "старейшината" е Джейсън Гидиън, който се играе от Манди Патинкин - бел.ред.).
Иначе елитният отряд се ръководи от специален агент Арън Хочнър (Томас Гибсън), известен със способността си да печели доверието на хората и да разкрива тайните им.
В състава му са още Емили Прентис (Паджет Брюстър) - дъщеря на високопоставени дипломати, работили с Хочнър, специален агент Дерек Морган (Шемар Мур), който е експерт по обсесивните престъпления, младата Дженифър Джару (Ей Джей Кук), действаща като свръзка за екипа, и компютърната специалистка Пенелъпи Гарсия (Кирстен Вангснес), която помага в проучванията на случаите.
Един от актьорите в сериала е 29-годишният Матю Грей Гъблър (GublerLand.com), чийто герой също е сред членовете на елитния отряд. Неговият специален агент д-р Спенсър Рийд е описван като типичния недооценен гений, чиято социална адекватност е толкова ниска, колкото е висок коефициентът му на интелигентност.
В интервю, предоставено за Вести.бг от Нова телевизия, Матю Грей Гъблър разказва за участието си в сериала и другото си амплоа - на режисьор, продуцент, художник илюстратор, а преди - и модел.
В САЩ тази есен тръгва петият сезон на поредицата.
- Какво е усещането да работиш в сериал, който е заснел толкова насилие и престъпления?
- Доста е куцо... Първо на първо, аз не съм актьор. Попаднах в тази история, но при всички положения не съм актьор, който играе в криминални драми. Чувствам се като Баришников на футболен мач.
Фрустриращо е, човече. След около 30 000 снимки на мъртви деца, не искаш никога повече да гледаш мъртви деца - не че си го правил, де. Има си последици.
Лесно е да се абстрахираш през повечето време, но някои от нещата, които показват, са като объркваща гротеска. Вече дори не обръщам внимание. Опитвам се да не го гледам. Но е тъжно.
- Имате ли самият Вие опит като жертва на престъпление?
- Не, за щастие. Изобщо не. Да се надяваме. Да чукна на дърво. Но да. Не. Почти ме ограбиха в Ню Йорк, но имах голям късмет. Дълга история. Беше много смешно.
Всъщност се измъкнах, защото в този ден изглеждах малко странно. Имах проблем, заради който не можех дълго време да преглъщам храна. Бях болен и затова бях много слаб.
И едни големи момчета се опитаха да ме наранят, а аз не знаех, че говорят на мен, защото бях толкова уморен от ходенето.
Те ми крещяха, а аз си мислех, че някъде много далеч зад мен някой се опитва да набие друг, а после ме потупаха по рамото и онези пичове ми казаха: "Ще те..."
Обърнах се, бях толкова уплашен, а онези двамата, огромни типове, изведнъж ми казаха: "Спокойно. Няма проблем" - и започнаха бавно да се отдръпват назад.
Аз си мисля: "Какво става?" - а после единият прошепва нещо на ухото на приятеля си, без майтап: "Този е като Джефри Дамър*, човече." Погледнах се.
Смешното бе, че бях вървял толкова дълго из Ню Йорк, пиех вода "Перие" от стъклена бутилка, но я държах като бейзболна бухалка. Те ме видяха така, имах и мустаци, бях наистина много слаб и измършавял - и си спасих живота.
Двама огромни доминиканци се изплашиха от този странен човек. Това спаси живота ми. В общи линии това е случаят, когато съм бил най-близо до някакво престъпление.
- Вие сте и продуцент, нали? Вероятно опитът ви в "Престъпни намерения" Ви дава много идеи.
- 100 процента... Сериалът ми даде, ако не нещо друго, поне способността да виждам - минаваш през 50 или 24 режисьори годишно. Така че съм имал възможност да видя всеки стил и всеки типаж, а освен това ми беше доста комфортно.
Дойдох от нискобюджетни продукции. Преди това бях в Ню Йорк с по-малки екипи и когато видях всички хора и контрола, който имаш над тази армия, се почувствах много комфортно.
Нямаше да мога да го правя, ако не бях в сериала от толкова много време. Наистина се радвам много за това.
- Режисирали сте музикален видеоклип на "Килърс". Как се натъкнахте на тях?
- Те са от Лас Вегас и аз съм от Лас Вегас. Барабанистът ми е приятел и от време на време давам по някоя идея, когато издават нов сингъл. А и преди съм правил музикални видеоклипове.
Много е трудно да го измислиш. За щастие обаче всичко вече е измислено и остава само да го заснемеш.
- Каква е историята на клипа?
- Те правят по една коледна песен всяка година. Продават я през iTunes и всички приходи отиват за Product Red. Това е благотворителна инициатива против СПИН.
Клипът се нарича Don't Shoot Me Santa (Не ме убивай, Дядо Коледа) и е в стила на "Престъпни намерения". Разказва се как Дядо Коледа идва да убие Брандън, вокала. Отмъква го в пустинята, а останалите от групата го спасяват.
- Колко дни ти отне?
- Снимахме два дни в Невада. Бях стресиран, защото работех по монтажа и едновременно получавах отзиви от групата. Но ми хареса. Нямах търпение да се прибера вкъщи и да започна да монтирам.
- Любопитно е как докарваш наркоманския вид?
- Не знам. Забавно е, защото мисля, че по природа имам тъмни, дълбоки очи, вдлъбнати, с големи сенки.
Когато се появих в сериала, постоянно чувах: "Имал си тежка нощ." А аз казвах: "Аз съм си такъв всеки ден."
В момента от мен се лее пот. Трябваше да ме видите с онези пичове, когато се бях разболял от тази рядка болест, заради която не можех да си отварям гърлото и не можех да се храня.
Тогава бях с пет кила по-лек. Приличах на пазача на гробницата от "Разкази от криптата". Изглеждах ужасно.
- Какво е името на тази болест?
- Ахалазия. Деформация на хранопровода.
- Колко тежеше?
- Висок съм 1,85 м, а в най-лошите моменти тежах 62 кг. И не можеха да ме оперират... Беше доста трудно. Не можех да ям в продължение на 28 дни, защото лекарите не можеха да координират програмите си, а освен това трябваше да играя в сериала и да лижа масло.
Беше кошмарно. И всички ми казваха, че съм психосоматичен анорексик. Казваха ми: "Не си болен. Просто не искаш да ядеш, защото се страхуваш, че ще напълнееш."
А аз им казвах: не, просто физически не мога да преглъщам храната. Мислеха си, че всичко е в главата ми. Радвам се, че всички свърши.
Всяка хапка храна, която поемам, е най-хубавото нещо на света. Хората не разбират колко хубав вкус има храната, докато не прекарат месец без нищо друго, освен масло. Не го правете.
- Как попаднахте в сериала? Казахте, че е станало случайно?
- Учех режисьорство в Ню Йорк. На шега, работех за един режисьор, Уес Андерсън. Той е правил "Кланът Тененбаум" и "Колежът Ръшмор" (а най-новият му проект Fantastic Mr. Fox e екранизация по Роалд Дал - куклена анимация с гласовете на Джордж Клуни, Мерил Стрийп и още куп звезди, бел.ред.).
Сякаш на шега той ме викна на прослушване за ролята на студент в неговия филм "Морски живот със Стив Зису" с Бил Мъри. Избраха ме, а после си наех агент за някой от филмите, които режисирах, и той каза: "Играеш в "Морския живот?".
Беше преди да излезе филмът. Не се представи много добре. Харесваше ми - мисля, че бе невероятен, но Америка го намрази.
Та агентът ми каза: "Трябва да се явиш на прослушване за един телевизионен сериал." Отвърнах му: "Добре." Това беше второто прослушване, на което се явих, и оттогава съм тук.
- Как реагираха приятелите на ролята ти на супергений?
- Не могат да повярват. Никой от приятелите ми не е гледал сериала. В Америка явно го гледат само 90-годишни жени.
Направих няколко измислени документални филми за сериала и ги качих в YouTube - измислени шеги, подобрени от мен в сериала, - и един от тях беше сложен на главната страница.
Когато се появих на главната страница на YouTube, получих около 30 телефонни обаждания за един ден. Приятелите ми казваха: "Видях те в YouTube. Ти участваш и в телевизионен сериал?"
Майтапът е, че във видеоклипа съм аз на снимачната площадка на "Престъпни намерения". Излъчват ме в праймтайма от няколко години, а никой не знае.
И после изведнъж се появявам в интернет един-единствен път и всички казват: "Боже мой. Ти си известен".
Приятелите ми много ме бъзикат, Боже, постоянно ми се подиграват. Освен това е много странно.
Не ми се иска да се възприемам като "сериозен актьор в криминален сериал, който гледа мъртви тела". По-скоро ми се иска да правя комедии или нещо такова.
- Какви са отзивите за тези клипове в YouTube?
- Гледали ли сте ги? Много се гордея с тях. Беше страхотно, защото в началото си мислех, че ще ме съдят, че съм ги направил, защото ги снимахме на снимачната площадка.
Беше страхотно. И от Си Би Ес ме помолиха да започна да ги правя за уебсайта им. Бяха много добре приети, за което много се радвам.
- Може ли да ни разкажете за пътя, който сте изминали с героя си? Преживял е доста тежки моменти.
- Преживял е много неща. Благодаря, че сте го забелязали. Забавно е. В началото си мисля, че е истински зубър: "Отивам на СИП."
А той казва: "О, по дяволите. Току-що ме отвлякоха, а сега съм пристрастен към хероин." Известно време е бил пристрастен към хероин. А майка му се е разболяла от шизофрения.
Преживял е много. Трудно е, защото знам, че има уловка - когато чета сценариите... Мисля, че в онзи момент щеше да се откаже от работата като профайлър.
Отново обаче трябва да си дадете сметка, че това е измислен свят на супергерои, които се борят с престъпността - но на него са му се случили много неща. Ще му се случат още много, току-що прочетох един нов епизод.
- Правите ли нещо, за да се избавите от всички тези кадри с трупове и всички серийни убийства?
- Да. Рисувам много. Да. Просто изключвам. Винаги, когато видите Рийд да пише, аз рисувам усмихнати лица и зайчета.
* Джефри Дамър - американски сериен убиец, известен като Чудовището от Милуоки
Източник:
netinfo
