Едно време имаше могъщи дъбове, сега само пънове са останали... (от „Чайка“ на Чехов)
В един момент всеки остава сам със своята чайка. И тогава изчезва всичко – любовта, щастието и всичко друго, което би трябвало да ни прави добри.
Чайката е онзи вечен и верен приятел, носещ поуката от спомена и тръпката от бъдещето. Чайката е символ на отчаянието, което таим заради несподеленото, неизживяното, неразкритото, непроменилото ни.
С такова настроение, предадено на сцената от плеяда актуални актьори, преминава 3-часовият спектакъл „Чайка“ – първа премиера в амфитеатър „Азарян“, разположен в бившата зала 2 на НДК.
Режисьорът Явор Гърдев дебютира в света на Антон Павлович Чехов по възможно най-грандиозния начин, използвайки максимално капацитета на пространството, а действието сякаш се развива независимо от публиката и сякаш въпреки нейната неприкосновеност и независимост като „другата страна“.
Освен това, зрителят няма време да изпада в размисли, тъй като е ангажиран да следи актьорите, сновящи или по-скоро летящи из цялата овална зала. Всеки един от героите на руския класик е представен като съвременен вариант на Нервака, който всеки един от нас среща днес в живота си – роботизирани човеци в лабиринт, но от зеленина, замаян, объркан, тичащ, гонещ, бягащ, влизащ и излизащ от една врата в друга, като през цялото време е подложен на стрес. А десертът към всичко това е любовта, идващата от това ревност и логичното следствие – болката.
„Това е един колективен проект и той изисква съучастничество”, обясни дни преди премиерата Гърдев. И това е най-точното обяснение за височината на полета на този спектакъл. „Чайка“ на Гърдев може би ще бъде сравнявана с „Чайка“-та на Крикор Азарян, но както казва и самият Чехов в „Чайка“: „За вкусовете – или добро, или нищо“, защото за някого това може да са „декадентски прояви“, а за друг – най-доброто от най-новото.
Екипът:
Режисьор: Явор Гърдев; Превод: Мария Вирхов; Сценична редакция и постановка: Явор Гърдев; Сценография: Никола Тороманов; Костюми: Свила Величкова; Музика: Калин Николов; Изпълнителен продуцент: Ростислава Генчева; Помощник-режисьор: Михаил Жекунов; Координатор каскади: Велизар Пеев; Реквизит: Елена Ямантиева; Фотограф: Яна Лозева; Графичен дизайн: Теодора Симова;
Участват:
Снежина Петрова – Ирина Николаевна Аркадина; Ованес Торосян – Константин Гаврилович Треплев; Михаил Мутафов – Пьотр Николаевич Сорин; Елена Телбис – Нина Михайловна Заречная; Николай Урумов – Иля Афанасиевич Шамраев; Светлана Янчева – Полина Андреевна; Лилия Гелева – Маша; Захари Бахаров – Борис Алексеевич Тригорин; Владимир Пенев – Евгений Сергеевич Дорн; Христо Петков – Семьон Семьонович Медведенко; Стоян Габровски – Яков.
За театър „Азарян“
Идеята е утвърдени имена на българската и европейската сцена да асоциират работата си с този кураторски проект. Театърът ще дава пространство за изява на млади творци, които чертаят новите тенденции в изпълнителските изкуства. Има амбицията да обедини голяма група артисти в обща социална, културна и естетическа идея, за да създадат творческа микросреда на обмен със своята публика. Ще се канят най-добрите български режисьори да реализират своите постановки, както и млади творци, на които театърът ще се дава сцена за изява. Амбицията е в театъра да бъдат възстановени емблематични постановки от българската драматургия.
Десетте завета на Крикор Азарян:
1. Бъди в мир със себе си;
2. На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш;
3. Да си на сцената не трябва да е задължение, нито пък само възможност за изява, а преди всичко вътрешна духовна потребност;
4. На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е наужким. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа;
5. Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти, емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи;
6. Не забравяй, че не знаеш нищо от онова, което предстои да се случи;
7. На сцената се мисли и действа, а чувствата идват сами – стига да имаш душа на артист;
8. Не ти си важен, важно е това, което правиш;
9. Да си съвременен – това значи да си необичаен и неочакван в постъпките и в реакциите си. Но това не значи да не си мотивиран и да липсва логика. И тук е разковничето: да вдигаш летвата на неочакваното до невероятност, въпреки съществуващите закони на гравитацията;
10. Това, което респектира и възторгва зрителя, е лекотата и простотата, с която артистът прави нещата. Точно тези умения го извисяват в неговите очи, защото на зрителят му е пределно ясно, че той това никога не би могъл да го постигне. Смъртта настъпва тогава, когато публиката престане да реагира и ръкопляска, защото си мисли: “Това и аз го мога”.
Автор: Даниел Димитров
