"По пътя" - непослушен към книгата, но следващ своя път

Тази вечер, в рамките на фестивала "Киномания", е първото у нас излъчване на филма "По пътя", базиран на едноименния роман на Джак Керуак.

Звучи почти невероятно, но за 55-те години от първото отпечатване на излязлата през 1957 г. книга (Керуак я завършва още през 1951 г.), никой не беше дръзвал да я екранизира. А сега това е направено от бразилски режисьор (Валтер Салиш), по сценарий на пуерториканец (Хосе Ривера).

Двамата имат опит в т.нар. "роуд" филми. През 2004 г. създадоха спечелилия световно признание "Мотоциклетни дневници" с Гаел Гарсия Бернал в главната роля. Адаптираният сценарий на Ривера, разказващ за пътешествията на младия Че Гевара из Южна Америка, дори беше номиниран за "Оскар".

През всички тези години от издаването на "По пътя" обаче така и не се намери американец, който да пренесе творбата на големия екран. Сякаш щатските кинаджии изпитват някакъв свръхестествен страх от романа. А той е смятан за настолната книга на Америка. Или поне на бийт поколението, чийто кръстник е самият Керуак.

"По пътя" поставя началото на революцията срещу правилата и консервативните норми в следвоенните години, която в крайна сметка довежда до хипи движението.

"Изливащият" се, вдъхновен от случващото се точно в този момент стил на Керуак е модел за поколения писатели. Може би всеки, който поне веднъж е сядал пред белия лист, в някакъв момент от живота си е искал да постъпи като главния герой Сал Парадайс – просто да тръгне нанякъде, на лов за впечатления и истории, в търсене на Бог, себе си и вътрешния си глас.

Романът е химн на свободния приключенски дух, на любопитството към света и хората, движещи напред един пътешественик и мечтател. „По пътя“ е абсолютно истинска книга, защото Керуак влага душата си в нея, разказва за своите преживявания. От първо лице, задъхано, без да скрива нищо.

Успяват ли авторите на филма да предадат тази автентичност?

Неизбежно е, когато си чел и усетил близка някоя книга, да си скептично настроен към екранизацията й. В този смисъл, хората чели „По пътя“ може би няма да останат очаровани от филма.

Лентата изглежда някак овладяна, по-близо до холивудските представи за това как трябва да се прави кино. Историята е по-подредена, макар че най-вероятно ще се стори дори хаотична на тези, които не са чели книгата. Сякаш Ривера и Салиш са пропуснали факта, че всъщност не историята е най-важна в творението на Керуак, а огромната енергия, спонтанността, която се излъчва от всеки ред на романа. Това чувство донякъде липсва във филма. Героите са по-предвидими в своето развитие.

Разбира се, филмът е самостоятелна творба, която представя собствен, дообогатен прочит на романа. Но когато става дума за първата екранизация на една от най-влиятелните книги на миналия век, авторите на филма можеха да се постараят да предадат по-вярно оригиналните й внушения.

А иначе филмът, сам по себе си, има достатъчно достойнства и най-вероятно ще бъде запомнен с добро от онези, недокоснали се до романа на Керуак. Актьорският състав е добре подбран и се справя отлично със задачата си.

Гарет Хедлънд е убедителен в ролята на необуздания и откачен битник Дийн Мориарти. Сам Райли достойно влиза в кожата на Сал Парадайс, чийто прототип е самият Керуак, а Кристен Стюарт, като палавата 16-годишна Мерилу, разкрива богатството на таланта си, вкаран в ограничаващи рамки от „Здрач“.

Сред другите плюсове на лентата са операторската работа и страхотният саундтрак. В защита на филма говори и фактът, че в него са намерили място епизоди от нецензурирания ръкопис на Керуак, който той е печатал първоначално върху залепени един за друг големи листове японска калиграфска хартия, оформящи едно огромно руло. Направил го е, за да не губи време да сменя листата на пишещата машина. В резултат от добавянето на тези сцени, филмът е доста по-натуралистичен в сексуално отношение от книгата.

Изводът е, че като повечето екранизации на големи книги, и „По пътя“ има с какво да ни впечатли и подразни.

Но със сигурност заслужава да се види. Най-малкото защото може да чакаме още 55 години до следващата екранизация.