Съберете се в семействата си и се опитайте да празнувате Коледа така, както трябва. Длъжни сме да знаем, че сплотяването на едно общество започва от отделните семейства. Всъщност, Рождество Христово не е нищо повече от едно напомняне, че доброто може да се поражда отново и отново, казва известният писател, чиято пиеса "Солунските съзаклятници" в началото на декември имаше премиера в театър "Сълза и смях" под заглавието "Атентатори".
- Г-н Данаилов, поставя ли някакви морални дилеми в началото на 21-и век вашата пиеса "Солунските съзаклятници"?
- Може би става дума по-скоро за проблеми. Важното е, че тероризмът като явление търпи развитие и това не е за добро. Естествено, подобни действия никога не са водили до нещо позитивно. Но трябва да се знае, че в българската история е имало период, когато революционерите, борците за свобода са разчитали на средства, които днес бихме могли да определим като терористични.
И Гоце Делчев, и Даме Груев, и Яне Сандански, и Борис Сарафов - всички тези македонски революционни дейци са залагали на подобен подход.
Много е интересно, че до ден днешен не сме способни да дефинираме какво точно означава понятието "тероризъм". Не е едно и също, когато един човек унищожава сам себе си заедно с някаква сграда или някакъв мост и тогава, когато жертви на неговия атентат стават невинни хора.
Навремето е съществувал т.нар. "взискателен тероризъм"- определение, дадено от Албер Камю. Това ще рече, че атентаторът много точно определя своята цел и не желае да отнеме живот на други хора, освен тези, които предварително е определил.
Така например, когато на 2 февруари 1905г. в Москва есерът Иван Каляев е трябвало да хвърли бомба в каляската на великия княз Сергей Александрович, той вижда, че в нея, освен него, има две деца. И се отказва.
Днешните терористи, т.нар. камикадзета, не се интересуват дали ще има невинни жертви, колко ще бъдат те, дали сред тях ще попаднат жени и деца. Тяхната цел е да унищожават колкото се може повече хора.
- В основата на атентата, който вашите герои извършват обаче, е борбата за освобождение на Македония. Как се е развило чувството за отстояване на националното през годините?
- Ако в България се беше родил един Марио Пузо, той би написал много по-страшен роман от "Кръстника". Особено ако проследи борбите за национално освобождение и главно борбите за освобождение на Македония.
Историята действително е много покъртителна. Постепенно тя се превръща в борба безогледна, в борба между самите революционери. Знаете фразата от френската революция "Терорът изяжда децата си". Така става и у нас. Няма да ми стигне времето да изброя колко от тези хора са загинали от братска ръка. Така че, до голяма степен македонското революционно движение се е изродило до братоубийствена война.
- Доколко е типичен образът на предателя, който също присъства във вашата нова пиеса и в постановката на режисьора Красимир Спасов?
- Тук вече става въпрос за обобщение. Това е образът на "родения предател". Винаги е имало такива хора. Вероятно още дълго те ще бродят по тоя свят по простата причина, че нямат ценностна система каквато притежава един борец за свободата или най-обикновен български селянин. Предателят в пиесата е сумарен образ на това явление.
- Кой трябва да гледа "Атентатори"?
- Навремето тази пиеса се игра в много от големите български театри, имаше доста публика и се задържа доста време на сцената. Мисля, че тя е интересна и за по-младите хора, и за по-възрастните, и за старците даже. Необходимо е човек да си направи една равносметка къде отиват неговите стремежи, какво може да се очаква в бъдеще.
Аз съм уверен, че днешните млади хора не могат да си обяснят фанатизма на тези момчета, наречени "гемиджии", които са готови да жертват живота си заради една идея - Свободата.
А знаете, че и тази дума не е никак ясна. За сметка на това, ако у нас скептицизмът относно едно такова действие съществува, вижте какво става в Палестина, в Ирак. Никога не трябва да се смята, че има една единствена причина, която кара тези хора да жертват живота си. Причините са комплексни. Аз не съм убеден, че само религиозният фанатизъм е този, който кара въпросните хора да се взривяват сред мирни жители.
- Променил ли се е през годините погледът към пиесата на постановчика Красимир Спасов, който я поставя за втори път след 1983 г., на публиката?
- Много хора ме попитаха "Какво си променил в текста, защото звучи много съвременно?". Всъщност, аз не съм променил един ред - пиесата е същата както преди 20 години. Но, естествено, Красимир Спасов не иска да се повтаря в интерпретацията. Нали знаете, че въпреки, че нотите са едни и същи, едно музикално произведение може да се изсвири по десетки различни начини. Същото важи и за драматургията. Мисля, че в случая с постановката на "Атентаторите" в "Сълза и смях" съвсем правилно и обосновано режисьорът е търсил повече психологическата и моралната страна на въпроса, отколкото патриотичния патос.
- Вашата пиеса се появява и в контекста на сериозна антибългарска кампания, разгаряща се в Македония. Би ли могло и това обстоятелство да засили интереса на публиката?
- Едно цяло столетие не стигна, за да стане ясно, че едно време в Македония е имало българи. Това, че в продължение на един век психологията и чувството за национална принадлежност на хората в тази измъчена, малка страна се е променило, е напълно естествено. Аз мисля, че въпросът към тези хора трябва да се поставя така: "За какъв се смяташ, като какъв се чувстваш?". Това е общоприето правило - само ти можеш да се самоидентифицираш като личност, като народност.
Но има и друга страна - ако аз например твърдя, че съм американец, никой няма да ми повярва. Така че, проблемът е много сложен.
Спомням си, че преди много години бях в Гърция и посетих едно малко градче. Там търсих пощенски картички, за да изпратя на приятелите си. Отивам, значи, до една будка и питам на английски "Postcards, postcards?", а продавачът старец ми отговаря: "No postcards!". И аз тогава възкликнах на български "А бе, къде има бе?", а старецът ми отговори: " Навсекъде има, но сега е затворено." На чист български език. Тогава се заприказвахме с него и стигнахме до извода, че сме един народ.
Това може и да не се харесва на някого, но е реалност. Мисля, че в процеса на обединяване на Европа, тези проблеми ще останат в миналото, както и много други.
- Накрая - какво бихте пожелал на читателите на ЕКСПРЕС.БГ за Коледа?
- Бих им казал да се съберат в семействата си и да се опитат да празнуват Коледа така, както трябва. Това е важен семеен празник. Трябва да знаем, че сплотяването на едно общество започва от сплотяването на отделните семейства. Всъщност, Рождество Христово не е нищо повече от едно напомняне, че доброто може да се поражда отново и отново.
Що се отнася до оптимизма за приемането ни в ЕС - разбира се, че това е едно събитие, което е много благоприятно за нас. Смятам, че ако светът иска да оцелее, той трябва да се обединява. Разбира се, че ще има противоречия, скептицизъм, недоволство. Но това е единственият път, по който можем да избегнем едно катастрофично бъдеще.
express.bg
