"Имам неустоимата нужда да осъществя този проект. Абсолютно нерационална, без никакво оправдание и основание. Той се случва единствено защото такава е волята на художника", обяснява Кристо (ChristoJeanneClaude.net).
И двамата твърдят, че идеята им няма смисъл, не крие някакъв символ, нито интелектуално послание. Това е просто една прекрасна гледка, "произведение на изкуството - нищо повече", казва и Жан-Клод.
Кристови са вманиачена, двуглава природна стихия, родени на една и съща дата преди 69 години, а говорят предимно на един глас - нейния.
"Това е така, защото когато пристигнахме в САЩ, той не знаеше нито дума английски - обяснява Жан Клод за съпруга си, който никога не е изучавал чуждия език в училище. - Кристо е чистият ангел, мечтателят, художникът. Жан-Клод е търговецът, администраторът, организаторът."
"Кристо" се превръща в "Кристо и Жан-Клод" преди едно десетилетие.
Неговите проекти са цяло предприятие и ако тя е ангажирана в такава голяма степен в тях, е логично той да гледа на нея като на свой съавтор, смята Майкъл Кимелман, главният арткритик на ("Ню Йорк таймс") (иска се регистрация).
Двамата усъвършенстват изкуството си от момента в който се запознали в Париж, преди близо 50 години. Тя била дъщеря на хора от привилегированите кръгове, той - художник, бежанец от сталинистка България.
На Запад Кристо е твърдо решен да създаде нов вид изкуство, което не е ничия собственост и не е повлияно от нищо - освен от неговите собствени представи.
"Основното в проекта ни е свободата. Никой не може да купи този проект. Никой не го притежава. Никой не може да продава билети за него. Стои там няколко дни и после го няма", обяснява той.
Ефимерни, бягащи са и останалите им творби - например 300-те гигантски чадъра, които бяха разпънати едновременно край Токио и Лос Анджелис и след две седмици вече бяха изчезнали.
През 1983 г. Кристо и Жан-Клод заминават на юг, към залива Бискейн в Майами. Мисията им: да "облекат" 11 острова в розово. Беше едновременно шокиращо и шармантно - и съвсем типично за щата Флорида.
Жан-Клод си спомня: "При мен дойде една ядосана жена, която ми заяви, че го видяла по телевизията, било грозно и приличало на гигантско разлято петно "Pepto-Bismol" (известен американски сироп против стомашни неразположения - бел.ред.). Не беше минал и един час, когато се приближи един възрастен джентълмен и ме попита дали това нещо е наше дело. Отвърнах му: "Да, сър" и той грабна ръката ми с думите "Бог да ви благослови. Не съм виждал толкова красота през целия си живот. Прилича на гиганско разлято петно от "Pepto-Bismol".
Независимо дали сте привърженик на Кристови или техни противници, те винаги се смеят последни.
Например когато окупираха Париж и опаковаха "Пон Ньоф" - най-стария мост във френската столица - в златиста коприна. Гледката беше описана като "магическа", но беше предшествана от цяло десетилетие на атаки срещу парижките бюрократични барикади.
Имахме продължителна битка с нашия опонент г-н Жак Ширак, около 10 години, спомня си Жан-Клод.
Днешният френски президент, тогава кмет на Париж, най-накрая се предал. За Кристови битката с бюрокрацията е не само част от работата, но и част от удоволствието - и те са я усъвършенствали до изкуство.
- Избирате проекти, за които знаете, че съпротивата няма да е малка, а огромна и продължителна, понякога десетки години. И сякаш се стремите към това?
- Не, но няма друг начин. Не сме жадни за тази съпротива - отговаря Жан Клод.
- Не сме мазохисти, допълва Кристо през смях.
- Неизбежно е - заключава съпругата му.
В крайна сметка Кристови винаги стигат до сблъсъка между политиката и изкуството.
Борят се години наред с шестима председатели на германския парламент за позволение да осъществят скромния си проект с опаковането на Райхстага в Берлин, символа на обединена Германия.
Това беше не просто подарък за страната, но и един вид какавида, от която излезе тази нова идея за Германия, смята Кимелман.
С 90 професионални алпинисти и близо 100 000 кв метра сребристо платно те прогонват призраците на германското минало, а строгата сграда изведнъж става приветлива.
"Те промениха нещо, което си гледал всеки ден, но никога така отблизо. И изведнъж го виждаш освежено. Това е и целта на изкуството", обяснява критикът от нюйоркския всекидневник.
При целия си успех обаче Кристови остават обладани от една своя фиксидея, която се е провалила. Преди четвърт век общинската управа на Ню Йорк (NYC.gov) отклонява предложението им за инсталация на "портали" в Сентръл парк. Нещо повече: заявяват им дори, че не трябва дори да си мислят за градската градина като за арена на своя проект.
Тогава в живота ни се случи чудо - за кмет на Ню Йорк (Home.nyc.gov/mayor) беше избран един наш приятел, Майкъл Блумбърг, разказва Жан Клод.
Той незабавно дава зелена светлина на проекта, като по този начин отнема на Кристови удоволствието да спорят с властите.
Струва ми се, че Кристо беше разочарован, защото си мислеше, че ще има голямо сражение, а ние казахме: "Моля, заповядайте, да започваме.", спомня си Блумбърг (MikeForMayor.org).
Художникът изтупва от праха старите си скици и в усамотението на ателието си в "Сохо" изготвя новите планове.
Обичам да съм насаме със себе си. В мига когато напусна ателието, ме заобикалят инженери, спорещи хора, а аз обичам да съм сам, споделя Кристо.
В галерията под ателието обаче двамата съвсем нямат желание да са сами - там посрещат богатите колекционери, които купуват ли, купуват рисунките на Кристо. Тези скици са животворната кръв за творческото дуо - така те финансират проектите си.
Цената за най-големите рисунки може да стигне половин милион долара, но двамата пласират също голям брой по-малки скици - така, капка по капка, събират милиони.
"Не се различаваме по никакъв начин от останалите творци. Те създават изкуство. То се продава. Творецът получава парите. С тези средства той си купува каквото му харесва. Ние правим същото, с тази отлика, че това, което ни харесва да купим, са 5000 тона стомана и близо 100 км прътове от винил.
В огромен склад край Манхатън се сглобява планината материали, необходими за издигането на "портите": 22 500 пръта, 165 000 болта, 7500 парчета плат. Това е изкуство с индустриални размери, чийто етикет с цената също е внушителен - 20 млн. долара. Всеки цент от тях излиза от джоба на Кристо и Жан-Клод; не е приета нито стотинка от данъкоплатците, фирми спонсори или дарители.
В началото на февруари армии платени работници се пръскат из парка, за да издигнат арките върху 300-килограмови метални постаменти. Тежестта им прави всяка "порта" практически недостъпна за евентуалните крадци.
"The Gates" (портите, порталите) са в Ню Йорк още седмица, до 27 февруари. Сувенири от проекта се предлагат в онлайн магазина The-Gates-at-Central-park.com.
