М игът на еднополюсното превъзходство на Америка вече е в историята. Новият многополюсен ред обаче може да се окаже много лош, повярвайте ми.
Добре дошли в новия световен многополюсен хаос!
Сега държавата Израел е във война с "Хизбула", но не и с държавата Ливан, която не контролира собствената си територия. Иран има силно влияние, но и контрол над "Хизбула".
Освежена от триумфа си на срещата на върха на Г-8 в Санкт Петербург, Русия вероятно поддържа най-близки отношения със Сирия (която снабдява с оръжия) и Иран в сравнение с всички сили от групата на осемте.
Китай също се намесва тук, както и водещите европейски сили, на фона на поредния неуспех на ЕС да действа единно.
САЩ притежават най-мощната армия, която светът някога е виждал, но за какво я използват?
За да евакуират гражданите си от Ливан. Ако американският държавен секретар Кондолиза Райс съумее да стане посредник за прекратяване на огъня, това ще е само чрез сложна многостранна дипломация.
И така - сбогом на еднополюсния миг на очевидно неоспоримото американско превъзходство. Свръхсилата! Мега-Рим! Спомняте ли си тези изрази?
Оказва се, че точната дума тук е "момент" - кратък епизод между края на стария двуполюсен свят от времето на Студената война и началото на новия многополюсен свят на XXI век.
Тази нова полиполярност е резултат от поне три тенденции
Първата и най-познатата е възходът или възраждането на други държави - Китай, Индия, Бразилия и стремящата да възвърне позициите си Русия, чиито ресурси са сравними с тези на утвърдените западни сили.
Втората е растящата сила на играчите, които не са държави. Те биват доста различни видове. От движения като "Хамас", "Хизбула" и "Ал Кайда" до неправителствени организации като "Грийнпийс", от големите корпорации в енергийния сектор и фармацевтичните компании до регионите и религиозните групи.
Третата тенденция е свързана с промени в мерната единица за сила. Разработването на технологии с много голям потенциал означава, че съвсем малки групи от хора могат да предизвикват утвърдените западни сили по изключително разнообразни начини - като забият самолет в Световния търговски център в Ню Йорк, поразят Хайфа с ракета, насочат оръжието срещу американската армия в Ирак, взривят бомби в лондонското метро или обгазят със зарин токийската подземна железница.
В резултат на развитието на информационните технологии и глобализиранeто на медиите, най-мощната армия в историята на света може да загуби война, но не на покритото с прах и кръв бойно поле, а на арената, където се води
борбата за световното обществено мнение.
Ако обърнете внимание на стремителния спад на популярността на САЩ от 2002 г. насам, което институтът "Пю рисърч сентър" отчита дори и в държави, традиционно симпатизиращи на Вашингтон, можете да защитавате тази теза съвсем спокойно.
Чистият ефект от тези коренно различни тенденции е намаляването на относителната мощ на утвърдените западни сили, на първо място на САЩ.
Слабо забелязвано от голяма част от света и помрачено от непрекъснатата войнствена риторика, правителството на Буш на практика се приспособи към тази реалност през втория му президентски мандат.
От 2005 г. насам, съгласно изработен от Кондолиза Райс подход, то прибягва до многостранната дипломация не само когато става въпрос за другите двама членове на "оста на злото" - Иран и Северна Корея, но и за повечето от останалите предизвикателства, макар и постоянно да настоява, че вариантът за употреба на сила остава на масата.
Прилагането на този подход е затруднено от плътното концентриране на време и ресурси за Ирак и от нежеланието за ангажиране в преки, двустранни преговори с "лоши" режими като иранския.
Американската външна политика от 2006 г. обаче безспорно е много по-различна от стратегията през 2003 г., когато започна войната в Ирак.
Северна Корея извършва опити с ракети, които могат да носят ядрени бойни глави, каквито може би вече произвежда? Вашингтон казва: Върнете се край масата, за да подновим шестстранните преговори!
Иран възобновява дейностите си по обогатяване на уран? Вашингтон казва: Ще ви предадем на ООН! "Хизбула" изстрелва ракети срещу Израел? Вашингтон казва:
Настъпи часът на дипломацията!
Нека се върнем в 2003 г. Когато Жак Ширак наивно говореше за многополюсен свят, той обедини две твърдения: светът е многополюсен и това е хубаво.
Твърдение номер едно се оказа вярно. Твърдение номер две обаче все още не е доказано. Като за начало, верността му до голяма степен зависи от това дали става въпрос за многополюсен ред или за многополюсен хаос.
Редът е висша ценност в международните отношения. Той предотвратява избиване на много хора. В момента имаме многополюсен хаос и не е ясно каква може да е формата на съответния ред.
В исторически план появата на нови сили и мръсната борба за по-добри позиции увеличава шансовете за насилие. Така е оспорвана властта и вътре в държавата.
Либералните интернационалисти мечтаят за един свят на демократични, миролюбиви и спазващи човешките права страни, които действат чрез международни съюзи и организации в съответствие с международното право.
Вгледайте се много внимателно в Канада. Някои от силите с растящо влияние се вместват в това определение - например Канада и Австралия, чиито природни ресурси ще увеличат в бъдеще тежестта им, но също до голяма степен и Индия и Бразилия.
Русия и Китай, както и много от недържавните играчи, които сега дават тон в световната политика, с положителност не се вместват в тази картина.
Хенри Кисинджър пише, че геополитиката в Азия през XXI век може да прилича на тази в Европа през XIX, с велики сили, които се борят за по-добри позиции, използвайки войната като продължение на политиката.
Може обаче да бъде и по-лошо.
Възможно е да се стигне до съперничество между велики сили на световната сцена плюс тероризъм. И корпорации. И транснационални религиозни общности. И международни неправителствени организации.
Не се вижда морална равностойност между тези толкова различни актьори. Общото между всички тях е, че никой от тях "не стои добре" в световен ред с държавна структура.
Възможно е онова, на което ставаме очевидци от двете страни на израелско-ливанската граница, да е просто прелюдия?
Когато Тони Блеър отдавна ще си е отишъл и американско-британското присъствие в Ирак ще е само символично, може да си спомним за по-ранните предупреждения на британския премиер, които са толкова злощастно свързани с войната в Ирак - за опасността от наличие едновременно на
оръжия за масово унищожение, тероризъм и провалени държави.
Разпространението на ядрените оръжия, както и на оръжията за масово унищожение като цяло, е една от най-големите опасности на нашето време. Тя стои редом до тази, която поражда глобалното затопляне и е също толкова трудно да й се противопоставим.
Защитимо ми се струва твърдението, че опасността от ядрена война сега е по-голяма от когато и да било след кубинската ракетна криза през 1962 г., макар и размерът на възможното бедствие да е далеч по-малък.
Кой би поел риска да се хване на бас, че през следващите 10 години в изблик на гняв няма да бъде използвано ядрено оръжие? Аз не бих. А вие? Така че внимавайте с пожеланията.
По принцип многополюсният ред е нещо прогресивно в сравнение с еднополюсния по същата причина, поради която е мъдро да има добре регламентирано разделение на властите при демокрацията.
Напредъкът обаче е налице само ако многополюсният модел е либерален ред и прилагателното и съществителното са еднакво важни.
Но ако събитията от тази седмица са мостра за това, което ни очаква, новият световен многополюсен хаос може да се окаже много лош, повярвайте ми. И е възможно тогава човек дори да изпита носталгия по лошите стари дни на американското превъзходство.
