Когато говорим за защита на природата, в съзнанието ни неволно изплуват образи на безбрежна зеленина, свежест и красота, спокойно и равномерно жужене на пчели и мушички из тревите, катерички, толкова бързо стрелкащи се по дърветата, че само опашките им издават тяхното мигновено присъствие, свободно птиче ято в синевата... И изведнъж идва чувството на тревога - докога ще има поляни, чийто неповторим мирис да вдишваме и да благославяме живота, крачейки бавно из високите треви? И кои са повече - хората, които обичат живите природни картини или тези, които нехаят за тях?... Защото - уви - тази красота е застрашена... Защото нищо не е вечно без постоянна грижа.
Едно от безкрайните природни богатства на нашата родина и, за съжаление жертва на манталитета на българския гражданин е Копринската гора. Тя е залесена преди 60 години от бригадирското движение след построяването на язовир „Георги Димитров", (понастоящем язовир „Копринка"). Гората нежно прегръща язовира, след което плавно се слива със Средна гора, предлагайки прохлада и чист въздух за дробовете и красота за очите на ценителя.
Преди 25 години, когато се омъжих в селото, тя изглеждаше гъста и тъмна, поради което слънчевите лъчи къпеха само върховете на дърветата. Днес тя се състои повече от поляни, храсти, високо отрязани стърчащи пънове и ивица сметище, опасващо най-близката до селото част. Този факт се дължи индиректно на комунистическия режим, който ни остави следното негативно наследство:
- да приемаме всичко за даденост и да не го ценим;
- нанасяйки индивидуални вреди да се крием зад колективната отговорност;
- да чакаме някой друг да ни каже какво да правим поради липсата на всякаква инициативност (което отново се дължи на бягството ни от лична 100%-ова отговорност).
В резултат на това масова нелегална нощна сеч, извършена от „язовирските цигани", унищожи 60% от гората. Българите в селото, обаче, носят 50% от вината, като изкупуват дървата от циганските каруци. Оправданието на купувачите е, че така плащат наполовина по-ниска цена, отколкото ако си закупят легални дърва.
Гората се оказа удобна и за изборите. Публична тайна е, че когато кметът толерира циганската сеч, си осигурява сигурни изборни гласове в лицето на ромите. Манипулацията работи безотказно, стига да не се появи някой кандидат-кмет, който е наясно с подмолните игри и знае как да ги осуети.
А горските стражари са като полицията - нищо не знаят, последни научават и са безсилни.
Относно колективната отговорност си дадох сметка, че ние непрестанно се крием зад действията на другите и „никога, за нищо не сме отговорни и виновни". Щом комшията сече незаконно дърва или изсипва боклука от ремонта или пролетното почистване на неподходящо място, ние отминаваме с безразличие в стил „аз не ти се бъркам в личните работи и ти не се бъркай в моите, когато и аз реша да направя същото."
Чудим се и се възхищаваме колко е чисто в чужбина, но нито там, нито в България в гората има почистващи служители. Тоест разликата се корени в народопсихологията. В Германия, ако изхвърлиш отпадък на земята, вместо в кошче, околните ще те изгледат с укор - тоест те ти въздействат да постъпиш правилно по един психологически начин. У нас, обаче, това не впечатлява почти никого или не дотолкова, че да се засрамиш от постъпката си. А когато нощем „няма кой да види", колко е хубаво, лесно и приятно да изсипеш килограми с отпадъци в тревата, в почвата, в реката! Ние сме хората, които замърсяват, пазят или поддържат. Когато поканих някои хора да почистим гората от незаконните сметища, те ми отговориха: „Да, да! Другите ще хвърлят, аз ще им чистя!" И са прави, защото както е казал народът „Една птичка пролет не прави!" Защото трудът им ще се обезсмисли - като този на Сизиф.
Общината също е „невинна", а всъщност съзнателно игнорира реалния проблем, понеже няма натиск от по-висша инстанция - иначе веднага биха се заели с разрешаването му. През февруари т.г. с общинско решение селата бяха заредени с контейнери, защото варелите се оказаха недостатъчни. Някой видя ли камарите от нечистотии в гората? Получиха ли прозрение общинарите къде дотогава са се изхвърляли отпадъците?! Служителите там повтарят само „няма пари", а всъщност газим в пари. И ще дам пример за решение на тази толкова трудна задача:
Ако се направят селски и общински пунктове за вторични суровини, социално слабите ще имат шанса да припечелват някой лев, като събират и предават РЕТ бутилки за по 15-20 ст./кг. Общината, от своя страна, ще ги събира, балира и предава директно в преработвателните заводи за около 50 ст./кг. Така тя също ще си осигурява допълнителни приходи, както и временни работни места, а в резултат - сметищата ще бъдат изчистени. В момента такава дейност се извършва от частна фирма, но само в гр. Казанлък. В селата, за съжаление, няма пунктове за вторични суровини.
Почистването на сметището в гората ми показа степента на култура, нивото на съзнателност и действителния манталитет на определени личности. Адрес от опаковка на МЕТРО списание, тетрадка с име на дете и различни документи бяха живите доказателства за това чии са отпадъците и на кого не му е трепнало сърцето, когато ги е захвърлял сред природата. Но истински музеен експонат се оказа опаковката от прясно мляко отпреди 20 години с цена 0.30 ст./л от мандрата в Казанлък - завод, който отдавна не съществува.
А ако твърдението, че пластмасовите бутилки, памперсите и чашките от стереопор се разграждат в природата за срок от 500 до 1000 години, е вярно? Боклукът ще надживее нас, децата ни, внуците ни... Едва ли ще се гордеят идущите поколения, ако един ден някой наш наследник каже: „Този памперс е на пра-, пра-, пра- и много пра- ... дядо ми!" А може би народопсихологията ще е повредила и него, та ще гледа на боклука като на мил спомен -- като на реликва!
Чудим се на Китайския прогрес, но китайците добре са съобразили кое как да рециклират, та от 5 РЕТ бутилки да направят 1 кв. метър килим или 1 фланелка XXL, или пълнеж за 1 ски яке, искуствени материи за анцузи, дрехи от изкуствени материи и т.н. Според подробни изследвания на учените, рециклирането на 1 бутилка спестява енергия за 4 часа на 100W крушка. Рециклирането на 20 кг алуминиеви кутии спестява изхвърлянето на 20 кг парников газ в атмосферата. 1 тон хартия или картон може да се рециклира до 8 пъти, с което се спасява живота на 13 дървета! А последните са най-ценни за нас на фона на глобалното замърсяване, защото пречистват въздуха и ни дават кислород, тоест дават ни живот! А ние отнемаме техния... Лесно ли ще бъде да живеем, дишайки азот, сероводород, сяра...
Най-огромната вина, обаче, носят съвременните родители - слава богу, не всички. И я носят с лекота, считайки себе си също за „невинни". Как да научат децата си на чистота и любов към живите същества в природата, като част от тях са онези същите, които след ремонт и пролетно почистване изхвърлят отпадъците си в реката, гората, мерата -- на когото където му е най-близо и угодно. Сред тях има дори хора, които довчера залагаха на кучешки боеве с питбули - нещо толкова кръвожадно, варварско и отвратително, че съм щастлива, задето тази „мода" отмина.
Трудно е да превъзпиташ възрастните, но детето от малко е една перфектна попивателна - огледало на нашите души. Родителят е този, който залага ценността у детето -- толкова ли е сложно да хванем ръчичката, която държи отпадък, и да ù покажем как да го пусне в кошче? Оттам започва себеуважението. Ако родителят е възпитан и прави нещата правилно, детето ще го гледа и ще му подражава. Когато отрасне и видим, че социалната среда започва да го покварява и то започва да хвърля неща в природата - „като другите" - ще проявим строгост и ще му кажем „ако си като всички, си никой". Когато сме на излет или пикник, да му покажем как да събере всички отпадъци в торбичка, която след това ще изхвърлим във варел или контейнер в селото. Така постепенно ще градим ценностна система на човек, който иска да живее на чисто, всред красота, а не на самоубиец, който разбива своя дом - природата.
И на последно, но не най-маловажно място - винаги съм била наясно с липсата на инициатива у масовия българин, но когато се организира ден за пролетно почистване на мерата бях неприятно впечатлена. На мероприятието се явиха 2 жени и 4 деца - което е похвално все пак - но стъписани от камарите боклуци, прилежно трупани от безотговорни хора, те чистиха безнадеждно 2 часа, предадоха се и си тръгнаха. Опитах сама, понякога съм канила приятели да ми помогнат. Мои съселяни най-често ми задаваха въпросите „Кой те кара?" и „Колко ти плащат?" Като им отговорех, че нито ме карат, нито ми плащат, и че това е моя инициатива, отговорът им е „Ти си луда!" Да, в държавата на безразсъдните разсъдливият явно е луд.
Искам да заразя с моята лудост поне половината село - като в онази песен „Ако до всяко добро същество застане поне още едно" - да пречупя тези закоравели сърца и мисленето на загрубелите им души. И тогава в гората и на мерата няма да белеят бутилки, торбички, дюшеци, строителни материали, а ще цъфтят цветя и тревата ще расте на воля. А ние пак ще крачим из нея и ще вдишваме чудния и свеж дъх!
Нека всички разберат, че чистотата и обликът на гората и мерата са огледало на манталитета на копринчани. Всеки да си зададе въпроса: "Какво искам да наследят децата ми?
Сечище, сметище или красива гъста гора?!" От нас зависи. Каквото е отношението ни към природата, такова ще е това на природата към нас! Или както е казал един способен мислител - Ако ние не се научим да живеем с природата, тя ще се научи да живее без нас."
Избирайте!
