„Оценяваме нещо истински, едва когато го загубим" - горчивият опит ни доказва тази мисъл постоянно. Свикнали сме да приемаме толкова много неща за даденост, като едно от тях е водното ни богатство, там където се заражда животът. Неслучайно Земята е наречена Синята планета. Но ако ние сме художниците на планетата ни, то тогава все повече премахваме зеленото и я оцветяваме в мръсно синьо - една пагубна картина за всички нас.
Обширните и сякаш безкрайни водни пространства винаги са били символ на сладка свобода, скрити опасности и пътешествия в далечни и непознати земи. За морето хиляди клишета са били казани, изпяти и написани. Както бургаската поетеса Петя Дубарова разказва за „безбройните разплакани черупки", така и писателят Джоузеф Конрад описва жестокия живот по море. Представяме си Афродита, излизаща от пенещите се вълни, чието име буквално означава „родена от морската пяна". Но освен романтичните разходки по плажа и прекрасните спомени, за които напомня образът на морето, тази стихия, водата, има и една по-мрачна и не толкова идеализирана страна.
Баща ми, като бивш капитан, често ми е разказвал за живота си на корабите. Историите му са най-различни - смешни, поучителни, иронични. Но винаги след като е говорил за това казва: „Морето винаги взима своето.". А тази дума „винаги" звучи страшно и категорично. Докато слушам него и медиите, съобщаващи за хора, погълнати от водната стихия, аз откривам връзка между двете.
Тъй като три четвърти от нашата чудесна планета е покрита с вода, отношението ни към нея е такова, каквото е към въздуха и слънцето - „те винаги ще бъдат там". Водата е майка, в нея е започнал животът и тя все още дава многобройни рожби. Но ние, хората, безразборно избиваме „децата" на моретата и океаните и се отнасяме с пренебрежение към тези стихии. Ето тук е връзката. Водата скърби за хилядите тонове риба, раци и всички морски бозайници, които човечеството е избило. Затова тя взима в замяна невинни жертви. Това означава, че морето винаги иска полагащото му се. Докато не променим нагласата си към това, че водите са даденост, те винаги ще взимат своето.
„Дажбата" беше взета и през 2008 година. Българският товарен кораб „Ванеса", превозващ метали за Бургас, потъва в ледените води на Азовско море, заедно с десет души от 11-членния си екипаж. Само вторият механик оцелява. Спасителите успяват да стигнат до мястото на корабокрушението едва след 3 часа, заради силната буря. Обвинения са хвърлени от украинските власти върху капитана на парахода. Според тях, поредица от погрешни решения е довела до трагичния край на 2 януари. И всичко се оказва човешка грешка. Българите, естествено, отричаме докрай - всичко ни е изрядно. Украинците хвърлят сериозни обвинения, но и ги доказват. Дали капитанът не е подценил мощта на морската стихия? Никога няма да узнаем, защото „майката" го прибра при себе си.
Така си живеем в блажена заблуда, че винаги ще има слънце, което да ни топли, въздух, който да дишаме и вода, която да употребяваме. Нищо не е вечно. И ние сме тези, които умишлено съкращаваме тези „дадености". Замърсяването на природата и на целия свят около нас е един от най-наболелите проблеми в днешно време. Затова и се създават толкова организации, стремящи се да ограничат това замърсяване.
Но в повечето случаи лозунгите на подобни кампании си остават глас в пустиня. Факт е, че винаги хората малко или много са вредили на околната среда, но не толкова осезаемо колкото днес. За съжаление, в последните 100 години нашата вреда се е увеличила прекалено много. Постоянното нарастване на населението, както и научно-технологичният прогрес оставят своя „кървав" отпечатък върху природата ни. По-голямата част от съвременните хора мислят така: „Още едно отрязано дърво, още една изчезнала популация на риби - какво от това, не са последните?"
Докато се разсъждава с тази изкривена логика, навсякъде по света водите се замърсяват и разхищават. Питейната вода намалява. Много е възможно след време да се стигне до война за водни ресурси. Резките промени в климата, предизвикани от глобалното затопляне, влошават положението още повече. Избухват сериозни конфликти между държави поради липсата на достатъчно количество питейна вода. Такива страни са Израел, Палестина, Индия и Пакистан. Въпрос на време е и нашата скъпа България да се окаже в същото състояние. Кое е по-ценно, нефтът или водата? В бъдеще определено ще е второто.
Ако само за момент си представим, че замърсените води са дома на малката, червенокоса, анимирана русалка Ариел, колко ли щеше да е нещастна тя? По малката й красива опашка и по дългите й буйни коси щяха да полепнат черно кафяви нефтени петна без да могат да се махнат. Тогава едва ли щеше да се влюби в принца Ерик, след като знае, че той си влага парите в петролни платформи и трови любимите й морски обитатели. Анимационният филм, базиран на приказката на Ханс Кристиян Андерсен, определено нямаше да е с щастлив край. Изводът е: нефтът помита всичко - птички, рибки и русалки. Ние сме тези, които разваляме приказките.
Още един факт, подкрепящ фразата: „Парите карат света да се върти". Какво като са измрели някакви си птици? Какво като има огромно нефтено петно с размери 32 на 32 километра? Шоуто трябва да продължи. Бизнесът е силата, която движи колелото на обществото. И ние тук, далеч от американските прелести си имаме бизнес - и той до морето. Още не сме успели да взривим някоя петролна платформа, главно защото си нямаме наоколо.
Цял живот съм живяла на морето. Всичките си лета съм прекарвала по поморийските плажовете. Но през зимата, когато морето е само, без глъчката и слънцето, е тъжно. При вида на онова море, моето море, в моя град аз искам винаги да възкликвам „Ах..." с радост. Но с бързината на унищожаването на природата и замърсяването на водата, след време пак ще казвам „Ах...", но тогава с разочарование.
Поетът Христо Фотев е написал: „Морето само живите обича, а мъртвите изхвърля на брега". Но в днешно време, след това, което причиняваме на водите, нашите морета и океани определено не ни обичат. Някой ден морските вълни ще ни изхвърлят на брега, но не телата ни, а продадените ни души.
