Слушали ли сте някога шума на водата? Той много прилича на шума от човешките сълзи-тих отначало, лек, дори фееричен, за да се разбие накрая изплаканата сълза с гръм и тясък, за да напомни,че я има. А чували ли сте водата? Тя винаги носи със себе си истоята,разказва една приказка понякога и с тъжен край. Като деца всички скачаме в локвите без да се замисляме,че оставяме след себе си следа в паметта на водата, след която нечие друго детско краче ще стъпи и ще даде своята скромна лепта в кръговрата на живота.
Всъщност, ако се огледате в планинско езеро знаете ли какво ще видите? Точно така- себе си. А знаете ли какво ще запомни водата?- Вас. Единствен и неповторим, защото към всичко, към което посягаме, ние оставяме частица от себе си, от духа си, от плътта си, от въображението си. Всъщност ние не сме отделени от природата, напротив. Заедно човекът и природата действат като двете половинки на брачната хълка- „аз и ти завинаги". Ако нещо наруши кръга, то космическият баланс ще спре да съществува и тогава двете сили- човешката и природната ще се сблъскат. Опитът показва, че природата винаги побеждава, защото нейната мисия е да възстановява кръга, а нашата- да го пазим.
В училище ни учат, че : „ Всяко действие има свое равно по сила и скорост противодействие". Тук е моментът да размислим. Нима всяко наше действие, което нарушава изградения космически баланс между нас и натурата носи своя рефлекс, който неизменно ще се отрази върху нас? Да! Спомнете си езерото: ако хвърлим камък, то образът ни изчезва, а сега си спомнете за сълзите- ако ги потиснем , те избликват с нова сила, още повече и по-горчиви. Не можем да противодействаме на другото си аз. Не можем. Всичко отрицателно, което нанасяме на нашия формален брат близнак , всъщност е удър срещу нас.
Ако ударите дете, то със сигурност ще запомни и ще генерира в себе си голяма доза отрицателна енергия, която сте му предали и вероятността един ден тя да се върне върху вас , е немалка. А това може да е вашето дете. Нима човек трябва да погубва най-чистите форми, за да осъзнае тяхната божествена природа? Не, защото не може към важните неща да се отнасяме, следвайки системата „опит-грешка". Днес говорим за застрашените видове, описваме ги в т. нар. „Червена книга", има хора,които се опитват да направят нещо за тяхното съхранение, но какво постигат те?
Почти нищо, защото са сами пред гигантската сила на общественото безразличие. Ако не се присмиваме на природозащитниците, които голяма част определят като „побъркани хипита", а се заслушаме в техния призив и ако още хиляди като тях се размислят и намерят правотата в думите на тези „откачалки", то хората биха осъзнали, че именно в лудостта се крие понякога истината, защото съвременните „ луди" са всъщност човеци на едно бъдно време, които преди своите съвременници са осъзнали последствията от случващото се.
Голяма част от хората завинаги са се откъснали от природата, затворени в малките си жилища, оградени от аларми и постоянен страх и несигурност, задушени в множеството кабели, които минават през дома им и те твърдят, че именно тези жици са тяхната връзка със заобикалящия ги свят. Донякъде са прави, но мултимедийното ни развитие свързва единствено човешките индивиди помежду им , а всъщност ги отдалечава от природата. Тъжно е, когато запитат малко дете : „От къде идва млякото?", а то отговори :" От магазина". Как бихме могли да обичаме природата ако не я познаваме, ако децата ни не са възпитани в обич и почитание към земята, която ражда насъщния?
Много страни претендират да бъдат „модерни", „ в крак" с новите технологии и разработки, а гражданите им се гордеят със своето съвременно мислене и добре развито общество. Добре. Нека приемем, че това е така. Технологичният прогрес е неизменен спътник на развитието на човечеството, защото съществуването без развитие ,по своята същност, е безсмислено. От друга страна, обаче, човекът до такава степен се е вглъбил в своите нови свръхтехнологични играчки, че у него се събужда онова първично животинско чувство да иска още и още, повече, колкото се може повече, за да задоволи доминантната си натура и да демонстрира надмоществото си над природата.
Грешка. Докато ние се опитваме да създадем генно модифицирани храни- по-големи, с удължен срок на годност, с по-примамлив външен вид, за да задоволим жаждата си за храна и могъщество, то едно дете някъде по света, в една не така добре развита страна умира от глад. Неговият стомах не ламти за най-голямата ябълна на пазара, а само за парченце хляб, което да засити гладния му стомах, който е неговият най-голям враг- „изяжда" го както физически, така и духовно. Първоначалната идея за създаването на генно модифицираните храни наистина е била да се създаде повече храна за всички, да няма глад и недоимък, но този прогрес се обръща срещу създателите си, защото никой не може да върви срещу природата. ГМО не засищат, а поражда бавна и мъчителна смърт, която би предизвикал и гладът, т.е. те са нищо повече от изкуствена отрова, заместник на естественото мъчение. Нима това е правилният път? Не. Всяка вреда, която нанасяме на околния свят, се отразява върху нас.
Понякога не е въпросът в това да се дават пари за благотворителни кампании и каквито и да е каузи, напротив. Най- важното е хората да отворят душите и умовете си за различното, за битуването по един нов начин, който ще ги превърне в човеци. Всъщност, ако погледнем реално , природата осигурява за всяка своя пчеличка в огромния си кошер прашец, стига тя да го вземе, но не със злоба, а с доброта и благоговение.
Хората не са еднакви. За едни да дадеш пари за кауза е най- доброто, което могат да направят, за други- да се включиш в борбата за някаква благородна идея е безценно, а трети, които нямат нито пари, нито воля, то нека да преосмислят себе си и ще разберат, че дори импулсът да направиш нещо понякога е достатъчен.
Нашето самосъзнание е в основата на действията ни. В общественото пространство постоянно се водят дебати къде да бъде построено ново сметище, къде да изхвърляме отпадъците си, за замърсеността, особенно в големите градове, Да, но хора, отворете очите си! Земята, в която заравяме отпадъците си е същата тази земя, в която сеем житото, от което правим хляба си, същата тази земя, в която полагаме телата на близките си и се молим за спасение на техните души.
Какво спасение? Каква сладост на хляба? Та ние унищожаваме мостът, който свързва двата свята, този на телесното и на духовното- великата майка земята. Нима една заразена утроба би могла да роди здрави плодове? Нима молитвите ви ще успеят да излекуват земята, от тежкия порок, който ние и налагаме? Не,не,не. Никога. Ако ние самите не действаме в полза на нашия световен дом, то той ще рухне. Нека не обременяваме замята с товара на нашия отпадък, а да го използваме, да създавеме от него и да творим чрез скритата в него енергия, защото нищо във Вселената не се губи и човек трява да се възползва от това.
Много вода ще изтече. В края на своя път част от нея ще бъде тинеста, друга мътна, трета чиста като току що изплакана детска сълза, но това е без значение. Ако водата по пътя си е успяла да заобли поне един камък в човешката душа, да пречупи поне един мироглед, то тя е изпълила своята земна мисия. И природата, като велика майка , отново ще придаде на водата онзи чист вид, който благодарение на преродените човеци, с още по-голяма мощ ще продължава да изглажда камъните в душите и да сее в тях любов. Нека отворим душите си и да допуснем в тях да проникне великата пречистваща вода.
