- По неволя.
- Тя сигурно е изглеждала по друг начин. Има ли разлика сега, когато вече сте в България и не я наблюдавате, вие я управлявате. Какъв сблъсък се получи между онази далечна държава и реалната държава с нейните проблеми?
- Разбира се, че съм я наблюдавал (пали дълга тънка пурета). Но и винаги съм бил любознателен, книгите са ми най-любимото занимание. За немалко неща съм се консултирал с литературата ни, за да имам ясна представа за нашите характеристики - един Хаджийски например и подобни изследвания са ми допълвали представата. Във всяко отношение - историческо, културно, винаги съм бил в течение.
- Нямаше сблъсък?
- Сблъсък не. Имаше много положителни изживявания. Красотата на страната например, колкото и майка ми да ми е разказвала за нея, не бях си я представял така. Като се върнах и като гледам каква невероятна страна си имаме, каква красота, добротата на хората. Въпреки че ние все казваме, че сме лоши хора - според мен това е абсолютно черногледство. Човек малко като се позадълбочи, вижда, че хората имат уникални качества. И това го казват чужденците, които ни оценяват по-обективно, докато нашето е субективно, ние сме с едно наум.
- Докато беше в сила поговорката "Бог високо, царят - в Мадрид"...
- О, това беше голям виц!
- Тогава вие бяхте далечният авторитет, неподвластен и недокоснат от политическата стихия, бяхте символът на някаква последна надежда, бяхте арбитър и стожер. Не съжалявате ли, че изгубихте тази позиция на Заратустра, седящ на върха на планината?
- Аз никога не съм се чувствал като "седящ на върха на планината". Аз бях един вид Червен кръст, покровител на дружество "Политически изгнаник", алтернатива на това, което беше. На толкова хора съм помагал, а много са идвали и от любопитство да видят що за човек е този Симеон.
- Ролята на далечния авторитет е много по-изгодна от ролята на премиера.
- Аз я съчетавах с работата си, да издържам семейството и да намирам пари да помагам на сънародници. Не е била някаква роля на Буда - да седя на една възглавница. И едно откровено самопризнание - не, че се бях самоотписал, но аз много, много дълбоко се съмнявах, че ще доживея да видя България.
- Кое тежи повече - царската корона или премиерският жезъл?
- Аз мисля, че която и да е длъжност, ако я изпълнява човек по един съвестен начин, е еднакво отговорна. Звучи хубаво - тежката корона, но това е фигуративно, образно казано. Аз съм премного прагматик, за да се замислям върху такива работи. Да си премиер е много тежко, заради отговорностите и натовареността. Две мнения по това няма - тази функция, така бих я нарекъл, не жезъл или друго, е наистина много тежка, особено за човек на моята възраст, който го взима присърце. Никога не съм бил технократ, може би това идва от френското ми възпитание на хуманист. Винаги взимам всичко присърце и най-голямото ми желание е да разочаровам по възможност колкото може по-малко хора. Но това се постига само с много труд и всеотдайност. Може да звучи малко глупаво, но...
- Аз обаче мисля, че откак сте в България, правите неща, които не желаете, не харесвате и са ви противопоказани: станахте премиер, а не искахте; направихте партия, а вашият идеал беше всенародно движение; станахте партиен лидер, а вашата мисия е да бъдете обединител. Какво стана с идеала и с мисията?
- Много ми харесва начинът, по който ми задавате този въпрос. Може би ще разочаровам някого, но само формата е различното. По-възрастните ще ме разберат. За младите думата да служиш звучи почти обидно, почти сервилно. А мен са ме възпитавали именно в това - да служа. Това са и идеалът, и действителността - ами те са два начина да изпълниш една и съща функция - да служиш.
- Това ли е вашият отговор? Така ли дешифрирате за тези две години изпълнението на вашата мисия?
- Това не е мисия, а задача. След като народът ме избра за премиер, трябва да се справям.
- Искам да ви питам нещо, което особено ме интересува...
- Вашите въпроси са много дълбоки. Не ви правя комплимент. Аз съм свикнал на такива въпроси, да не чуе микрофонът, които просто ме демотивират. Затова разговорът ни е едно удоволствие за мен.
- Опитвам се да ви мотивирам. За кого от вашите предци мислите най-често? За Фердинанд? За Борис? За Луи Филип, който се отказва от всичките си династични привилегии, и аристократът се превръща в гражданин?
- Баща му се нарече "Егалите", а Луи Филип го приложи. Аз имам слабост към него. Веднъж отидохме с едни приятели чак до нос Север, където има бюст на Луи Филип, защото там, представете си, накрая на света, той е бил преподавател по английски известно време като изгнаник. Изучавал съм живота му с голямо внимание. Но едва ли имам време да се спирам на това и да си задавам въпроси. Аз черпя поука от всеки човек, от всяка личност. Когато е бил в изгнание, казвали за Луи Филип - "Какво става с Луи Филип - изглежда, че не мърда, а напредва".
- Да не би това да е вашият девиз?
- А, девиз! Аз не влизам в такива шаблони, защото тогава човек се престарава и действа заради девиза.
- Стори ми се, че ви харесва това - не мърда, а напредва.
- Може би, защото обмислям нещата много, не действам прибързано. Не обичам и да отговарям веднага, ако усетя елемент на полемика или провокация. Естествено, че човек може да се обърне към това, което е научил или прочел, или слушал за баща си, или за дядо си. Без да прозвучи некоректно, лека им пръст и светла им памет, не мога да кажа, че са като параметри за действията ми или за поведението ми, или се опитвам да се сравнявам с тях. Защото всяко нещо си има момент, не може да има трансплантация на ситуации от един век в друг. За тези генетични намеци, които се правят, намирам, че е безкрайно несправедливо.
- С какво ви пречи и с какво ви помага принадлежността към династията на Сакскобургготите?
- Това е един род, който е познат и съм много благодарен, че съм от него. Но това предполага също и отговорност, защото се очаква, че ако човек е "благородник" (в кавички го казвам), трябва да бъде по-внимателен и да отговаря с уважение на очакванията. Ще ви кажа директно - мисля, че за България в сегашния момент този факт е една прибавена стойност. Нищо повече. Хората ме познават с това име. Всичко това е добавена стойност, която аз слагам на разположение на страната, на целта, която преследваме.
- Вашите предци, управлявали България, вече са записани в историята с доброто и с лошото. Какво искате да пише за вас в книгата на историята? Мислите ли за това?
- Не. Историята е нещо, което се пише много време, за да може да се прецени и да не бъде субективна. Историята, световната, е толкова голяма и важна, къде ще се впиша аз...
- А в българската?
- В българската може би това ще е нещо уникално. Не в смисъл, че аз съм уникален, а като случай, като исторически казус, който говори за безкрайната толерантност и мъдрост на нашия народ - нещо, което ние самите помежду си не уважаваме. Защото някои хора не ми симпатизират, може би заради исторически предразсъдъци. От друга страна, се опитвам като всеки българин, който се стреми да помогне, да се справя с поставените задачи. Не е важно просто да фигурираш в историята, а да си опитал да направиш нещо. Как беше фразата на Кубертен - важното е да участваш, а не да спечелиш.
- Ясно, вие сте на олимпийския принцип.
- Казвам го в смисъл, че се опитвам, и то с цялото си сърце, разум, душа, енергия, жизненост.
- Смятате ли, че вашето завръщане допринася за историческата реабилитация на династията?
- Уверявам ви, че за първи път някой ме подтиква да мисля за това. Няма да ми повярвате, но на мен самия никога не ми е минавала подобна мисъл през ума. Това е съвършено чуждо в начина на функциониране на този компютър (сочи главата си).
- Какво е отношението ви към Тодор Живков като историческа личност, към една друга династия, която не е аристократична?
- Това е човек, който е бил държавен глава 30 и няколко години, което е много време в историята. Защо виждате династия? И защо трябва да се отрича всичко систематично? Трябва да имаме градивно мислене. Всеки греши. И той е бил човек, лека му пръст. Но ние много пъти отиваме от едната крайност в другата. Това е наша черта. Между черно и бяло има много широка палитра от светлосиво до тъмносиво и обратно.
- Защо избрахте сивото?
- Защото е между черно и бяло. Ние сме на принципа или-или. Има толкова други обяснения, варианти. Трябва да сме много по-отворени, защото тогава се раждат много по-добри идеи, отколкото, когато сме барикадирани - това е мое, оттук дотам.
Част I, в която Симеон обяснява, че не е спасителната сламка за удавника
Част III, в която Симеон обяснява, че носът му е доста дълъг и надушва корупцията
