На където и да погледна все мрачни и навяващи тъга картини се откриват пред погледа ми. Нека ви разкажа една история.Баба ми и дядо ми са родени в едно селце, скътано в обятията на Родопите. Отдавна вече не живеят там, но често го посещаваме. Когато бях малка, те ни качваха в колата си - мен, сестра ми и тримата ми братовчеди, и отивахме да погостуваме на някой далечен роднина. То беше китно селце със стари схлупени къщи, заобиколено от гори.
Приказно красиво ми се струваше тогава. Като всяко село от народна приказка или народна песен и то имаше чешма. Ние често се разхождахме до нея. Излизахме от селцето и започвахме да бродим из нивите и овошните градини. Щом те свършеха, се появяваше чешмата. Тя беше в подножието на един хълм. Дядо ми ми казваше, че той пази сянка, за да е студена водата. Чешмата винаги ми се е струвала като граница.
Тя беше знак, че владенията на хората свършват и оттук нататък започва девствената територия на природата. Но вече не е така. Сега като отида, вместо гора зад чешмата виждам гол хълм. Само жълтата трева не го е напуснала. И този хълм не е единственият. Докъдето поглед ми стига виждам само ливади и изсъхнала жълта трева. Единствените останали дървета са в овошните градини.Нещо в тази история липсва, нали? Сега ще ви разкрия мистериозното изчезване на дърветата.
Случи се така, че в селцето пристигнаха амбициозни хора, които искаха бизнес да въртят. Много им се искаше бърза и лесна печелба да направят. Логично, първата мисъл, която им дойде, бе да използват нещо, с което вече разполагат. Така започнаха да подават молби до всеки, който имаше поне малко власт, да им бъде позволено да изсекат част от горите. Позволение, разбира се, не получиха. Но човекът е упорито животно, по-инатливо сигурно и от магарето, а на всичко отгоре и малко злобничко.
Яд ги хвана, че не им се осъществиха плановете. Така едно лято горите се подпалиха. Казват, било от жегата. Много горещо и сухо било това лято. Но възрастните хора друго говорят и шушукат помежду си, че от злоба гората са запалили същите тези бизнесмени. Какво е било спасено в този пожар и какво не, не ми е ясно. Знам само, че вече гора няма. След пожарът всичката дървесина, която е ставала за нещо бе обрана, а дори и изсечена и разпродадена. Сигурно се чудите за какво са я използвали? Недейте. Дългосрочни инвестиции тук няма да намерите.
Всичко вече е изчезнало и потулено. Това, което не изгоря при пожара, се превърна в дърва за огрев.Човешка трагедия това не е. Виновниците гузна съвест нямат. Тези гори нито са първите, нито са частен случай. Много други ги е сполетяла, ако не същата, то поне подобна съдба. Но наистина трагедия има, защото ние утре ще си отидем от този свят, но ще го оставим осъкатен.Не ми ли вярвате? Нека ви разкажа една друга история тогава.Имало едно време природни паркове и резервати. В тях живяли щастлив живот застрашени, но защитени видове. И днес има природни паркове и резервати, в които все още живеят застрашени видове.
Това, което се е променило, е, че вече не е сигурно дали са защитени.Искам да напомня случая, когато беше хванат един кмет да ловува с компанията си в едно такова принципно защитено място. Този кмет така и не бе изправен пред съд, защото мъртвата сърна, която той бил намерил случайно на пътя, сама била скочила в багажника му. Единственото, за което бил виновен този иначе невинен кмет, било, че се разхождал по тъмно с пушка на рамо в природен парк. Но това не е противозаконно, нали?Нима това не е трагедия? Чия, ще попитат някои.
Е, за кмета беше, защото го излъчиха по всички новинарски емисии, а и по някои други телевизионни предавания, което едва ли се е отразило добре на предизборната му кампания. Но нима някой друг бе засегнат? Повечето зрители са изгледали новините, помислили са си: „Безобразие!", а след това са сменили канала и са загледали нещо друго, като напълно са забравили за това безобразие. И отново се оказва, че единствено за самата природа това е било трагедия. Само за нея ще има последици от тази случка, само тя ще страда от тази загуба.
Ние ще продължим да обръщаме гръб.И това ли не може да убеди скептиците? Мога да ви разкажа още много такива истории. Знам една за бетонните плажове и друга за застроените зимни курорти. Приказки безкрай са този вид истории. Тях винаги ги е имало и винаги ще ги има.Човекът е дебилно същество. Защо? Нима ме питате това? Кой мислите подпали гората? Не, не беше зла фабрика с хиляди грозни комини, които бълват отрови. Не, достатъчни са двете ръце на един човек. Толкова трябва, за да се драсне клечка кибрит и да се пусне в изсушената от лятната жега шума. Колко души според вас са нужни, за да се застреля едно застрашено от изчезване животно?
Множественото число е излишно, защото е достатъчен един единствен човек. Колко хора са нужни, за да се построй луксозен хотел на плажа? Аха, ще кажете сега, доста. Е, но инвестициите на един са достатъчни. Изводът от тази божествена трагедия, скъпи ми приятели, е, че един човек е повече от достатъчен.Но това не е отговарът на твърдението ми, че човекът е дебилно същество. Знам, не съм забравила. Малцина са тези, които вредят на природата. Със сигурност са по-малко от нас останалите. Защо не сме ги спряли? Ето го отговорът на моя въпрос.
Всички твърдим, че ни е грижа за природата, но така е само на думи. Няма да е лъжа, ако кажа, че всеки втори си хвърля боклука на улицата. Като погледне човек в каква пумия сме затънали, ще се съгласи. Но колко са посадили дръвче? Колко са отишли да почистят градинката до блока си? Толкова малко, че се броят на пръсти. Само на думи сме смели и така е от край време. Лаем, но нищо не правим. Създадени сме по божий образ и подобие, но уви, оставаме си дебили. Каква по-голяма трагедия от това?
Последвайте ни
