БЕЗ ИМЕ

З�ц �ците бяха пред нас, но не им обърнахме внимание. Бяхме заети да консумираме сътвореното от природата, без да си даваме сметка, че в един момент консумацията ни надминава количеството, което Земята може да произведе.

Консумирахме вода, енергия, горива, слънце, въздух, докато не остана нищо. Населението растеше, ресурсите намаляваха с главоломни темпове.Освен това и произвеждахме. Произвеждахме отровни емисии, химически и битови отпадъци. Част от европейските държави бяха създали затворен географско-икономически съюз, в който успяваха да запазят чисти водите и почвите си. Там все още можеше да бъде видяна зеленина по улиците. Малкият им оазис обаче бързо беше превзет, когато границите им бяха залети от тълпи гладни бежанци.   

Правителствата започнаха да изпращат свои представители по международни конференции за предприемане на мерки за опазване на околната среда повече от куртоазия, отколкото с цел да се споразумеят за нещо конкретно. Ако въобще постигнеха съгласие в набелязването на някоя мярка, беше много вероятно да се намерят основателни причини тя да не се прилага. Представители на различни "зелени" организации протестираха под прозорците на климатизираните конферентни зали, където хора с вратовръзки дремеха по столовете и слушаха разсеяно превода в слушалките. В крайна сметка и едните, и другите отчитаха дейност и пълнеха вечерните новини, но от това за изчезващите животински и растителни видове нямаше особена полза.    

Много се говореше за топенето на ледниците, за пресушените, мъртви земи,  за покачването на нивото на водата в глобален мащаб, за все по-честите наводнения и екологични катастрофи в различни краища на земното кълбо. На всеки обаче му се струваше, че тези събития са твърде отдалечени от входната врата на къщичката му и нямат отношение към ежедневието му.    

Предвиждаха се огромни глоби за замърсяване на водата, въздуха и почвата. Правителствените служби ги налагаха по такъв начин, че скоро изгубиха значение, защото реките пресъхнаха, почвата стана на камък, а в небето не можеха да се видят нито птици, нито лъчите на слънцето.    

Гледах снимките от живота си на Земята и не можех да повярвам, че е свършил. На тези стари фотоси бяха запечатани последните спомени за Синята планета. Заличихме всичко. Децата ми смътно си спомнят веселите лета, които прекарваха в прохладата на гората. Косите на внуците ми никога няма да бъдат позлатени от слънцето край морския бряг.    Когато ни казаха, че трябва да се преселим на Марс, вече се бяхме примирили. Беше твърде късно.       

Сега продължителността на жизнения цикъл на човешкия индивид наближава двеста години. Обединени сме, защото ресурсите ни са твърде ограничени, за да има граници, държави, правителства, мое и твое. Овладяхме Космоса, постигнахме високо технологично развитие, но загубихме дома си. Можем да репродуцираме дедите си от една клетка, но няма смисъл, защото няма какво да им покажем. Достатъчно е, че виждаме упрека в очите на децата си. Помъдряхме, след като се наложи да поемем отговорност за безхаберието и високомерието си. Научихме се да ценим всяка капка вода, всяка глътка въздух. Спряхме да се правим на Господ и открихме отново човечността в себе си.   

Сега търсим. Търсим нов дом за децата си, търсим възможност отново да видим знаците и този път да направим правилния избор.    

Дали Вселената е достатъчно голяма, за да даде на човечеството още един шанс?