„Червената лястовица“ събира на снимачната площадка режисьора Франсис Лорънс и актрисата Дженифър Лорънс, които нямат никаква роднинска връзка въпреки еднаквите фамилни имена, за четвърти път, след като двамата работиха заедно върху последните три филма от изключително успешната четирилогия „Игрите на глада“.
И този път резултатът от съвместните им усилия, макар и не без своите недостатъци, си заслужава да бъде видян.
Лентата е солидно попълнение в шпионския филмов жанр,
който през текущото десетилетие се люшка между две крайности. Изпълнените с екшън, динамика и експлозии приключения на Джеймс Бонд, агентите от „Кингсман“ и главната героиня в „Атомна Блондинка“ са едната страна от този спектър; церебралните, изпълнени с думи, съспенс и статичност адаптации по романите на Джон льо Каре са другата.
Е, „Червената лястовица“ не е нито „Скайфол“, нито „Дама, поп, асо, шпионин“. Филмът застъпва мястото си в жанра с огромна доза дързост, манифестирана на екрана под формата на графично насилие и сексуално съдържание, със звездната сила на изпълнителите на двете главни роли и с елегантност и интелигентност, каквито са присъщи – или поне би трябвало да са – на всички шпионски филми.
Ако сте си представили бруталните, но хореографирани до съвършенство екшън сцени в „Атомна Блондинка“, когато сте прочели думите „графично насилие“ в горния параграф, съм длъжен да ви предупредя, че сте в грешка. „Червената лястовица“ категорично не е екшън. Насилието във филма се проявява на екрана в кратки и шокиращи експлозии от кръв и ярост, които извикват уплаха и отвращение, а не усмивки под мустак и възхита.
А ако на свой ред сте прочели „сексуално съдържание“ и сте поклатили глава с пренебрежение, помислете отново. Първичните човешки потребности, тяхната манипулация и тяхното постоянно развитие, са централните теми в сценария.
Това вероятно е и най-силната страна на „Червената лястовица“ –
разнообразните и автентични човешки портрети на многобройните персонажи в действието. Всеки един от тях се отличава с достоверност и със своя дефинираща характеристика, с която влияе на прогреса на сюжета. Това говори едновременно за добрата работа на сценаристите и на изпълнителите, които пренасят на екрана техните думи.
Първите 15 минути от лентата ни представят двамата главни герои с находчиво монтирани редуващи се кадри от ежедневието им, които са чудесно хрумване на режисьора Лорънс. През тези първи минути зрителят свиква с променливия руски акцент на Дженифър Лорънс и с радост отбелязва, че нелепо изглеждащите ѝ изяви на балетния подиум приключват именно тук, в началото на филма.
Дженифър Лорънс се появи с половин гримирано лице
Дженифър Лорънс с ослепителна прозрачна рокля на премиера на филм
Оттам нататък носителката на „Оскар“ блести в ролята на главната героиня Доминика. Лорънс прави ролята своя със съвършен жестомимичен контрол, посредством който илюстрира и еволюцията на героинята в хода на действието.
Тонът във всяка една от голите ѝ сцени е закован с точност, без нито една от тях да изглежда самоцелна или излишна. Самата тя, подпомогната от сценария и именно чрез перфектно контролирания си език на тялото, превръща голотата във водеща функция на действието, провокирайки успешно голямо разнообразие от емоции с привидно еднакви действия.
На Джоуел Еджертън е поверена главната мъжка роля и вероятно най-положително илюстрираният герой в цялото действие – американски агент на ЦРУ, саможертвен, умен, безкрайно добронамерен и ефикасен в работата си. По-известна холивудска звезда можеше да превърне героя в изключително сладникаво клише, но с тихата си, ненатрапчива мъжественост и с хладнокръвието си пред камерата, австралиецът Еджертън успешно избягва този капан.
Това ме довежда и до един от недостатъците на филма –
политически ангажирани хора със сигурност не трябва да го гледат. Руските персонажи, с максимум 2-3 изключения, сред които е и главната героиня, са илюстрирани в негативна светлина, докато американците, макар и да не са идеализирани като в екшън от 80-те, със сигурност са обрисувани в по-приятелски тонове. Встрани от това, сюжетът не заема никаква политическа позиция и категорично не брани никакви идеологии.
На свой ред руските акценти на англоговорящите актьори често могат да звучат недотам автентично и в това определено си проличава, че британските изпълнители в поддържащия състав – Киърън Хиндс, Шарлот Рамплинг и титанът Джереми Айрънс – са по-добри и вербално по-ловки от американските си колеги.
Встрани от тези козметични недостатъци, „Червената лястовица“ може да не достига до върховете в шпионския жанр, но със сигурност прелита в близост до тях. А кацането ѝ е повече от грациозно с изключително задоволяващ и логически обоснован обрат на финала, какъвто всеки шпионски филм винаги се опитва да има, но рядко успява да постигне.
Четете още за кино:
На „Три билборда“ разстояние от мъката и щастието
„Черната пантера“: Стъпка назад за Marvel преди големия финал
Колко струват „Всичките пари на света“
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
