З наете, че сте истински. „Cogito, ergo sum“, както е казал човекът, „Мисля, следователно съществувам“. Или поне, следователно сте, защото можете да сте сигурни, че мислите. Проблемът е, че не можете да сте сигурни, че някой друг мисли, или дори че някой друг съществува.
Това е проблемът на солипсизма, според който единствено собственото съзнание е сигурно, че съществува, което следователно изхвърля през прозореца всички традиционни представи за обективна истина и външно съществуване. Този философски казус е интригувал мислителите в продължение на векове, вдъхновявайки дълбоки размисли за съзнанието, възприятието и границите на човешкото познание.
Как можете да сте сигурни, че някой друг освен вас е реален? Възможно е всички ние да сме автомати, функционално неразличими от другите хора, защото, разбира се, самата идея за „други хора“ може да е фалшива. Бихме могли да изглеждаме като вас, да се държим като вас, да говорим и да се държим така, както бихте очаквали да се държат други като вас. Но това не гарантира, че всички ние не се преструваме.
В този смисъл откъде знаем, че нещо от това, което възприемате, е такова, каквото е в действителност? Каква е гаранцията, че светът (и по-широката вселена) около вас не е просто някакъв блясък, нанесен от мозъка ви върху съвсем различна реалност?
Какви обективни доказателства имаме за всичко? Знаем само това, което възприемаме, и нямаме начин да проверим дали това, което възприемаме, е обективно вярно.
Много самотно съществуване
Солипсизмът е философската идея, че единственото нещо, в което човек може да бъде наистина сигурен, е съществуването на собствените му мисли и съзнание. Когато човек приеме тази гледна точка, всички външни явления, всичко, което виждаме, чуваме и с което взаимодействаме, става несигурно и потенциално илюзорно. По същество единственото нещо, в което човек може да бъде сигурен, е, че съществува, нищо друго.
Идеята идва от присъщите ограничения на човешкото възприятие и субективния характер на нашите преживявания. Френският философ от XVII век Декарт я обобщава най-добре с аксиомата си „Cogito, ergo sum“ (Мисля, следователно съм). С нея се подчертава неоспоримата сигурност на самосъзнанието, като същевременно се поставя под съмнение реалността на външния свят.
Солипсизмът оспорва традиционните представи за познание и истина, като кара хората да се изправят пред възможността цялата им реалност да е конструкция на ума им. Той повдига дълбоки въпроси за естеството на възприятието, съзнанието и границите на човешкото разбиране.
Макар че първоначално солипсизмът може да ви се стори интелектуално изолиращ, той ви подтиква към някои дълбоки философски въпроси за реалността и съществуването. И все пак борбата с проблема за солипсизма може да доведе до дълбока екзистенциална несигурност и чувство за дълбока изолация в една привидно самотна вселена.
Произходът на солипсизма вероятно може да се проследи до древногръцкия софист Горгий (483-375 г. пр. Хр.), който пише: „Нищо не съществува. Дори ако нещо съществува, за него не може да се знае нищо. Дори и нещо да може да се знае за него, знанието за него не може да се предаде на другите“. Други древни мислители също са разсъждавали върху природата на съзнанието и нашето осъзнаване на света, но едва много по-късно този клон на мисълта получава собствено име.
Съвременната форма на солипсизма намира своите корени в скептицизма на ранномодерни мислители като Рене Декарт. Неговата прочута декларация подчертава неоспоримата сигурност на самосъзнанието, като същевременно поставя под съмнение надеждността на сетивното възприятие и съществуването на външен свят.
След това идеята придобива допълнителна популярност през XVIII и XIX в., когато започва да се появява немският идеализъм, особено в трудовете на философи като Джордж Бъркли и Имануел Кант. Бъркли изказва тезата, че реалността съществува само във възприятията на индивидуалните умове, като предполага, че съществуването на външния свят зависи от човешкото възприятие.
През 20. век интересът към солипсизма се възражда под влияние на развитието на екзистенциализма и аналитичната философия. Екзистенциалистки мислители като Жан-Пол Сартр и Мартин Хайдегер се занимават с въпросите на индивидуалното съществуване и субективния опит, оспорвайки традиционните представи за обективната реалност.
В същото време аналитични философи като Лудвиг Витгенщайн и Бертран Ръсел изследват ограниченията на езика и логическите разсъждения при решаването на философски казуси, включително солипсизъм. Но да се изправиш пред даден проблем и да го решиш са две много различни неща.
Невъзможният проблем
Макар че много малко философи са твърдели, че наистина вярват в солипсизма, той остава популярен мисловен експеримент поради фундаменталната си неразгадаемост. Въпреки вековете на изследвания и дебати учените все още не са успели да разрешат окончателно тази загадка, най-вече поради няколко присъщи предизвикателства.
Причините, поради които се твърди, че солипсизмът не може да бъде доказан, могат да станат прекалено сложни и да предизвикат мигрена. В най-простата си форма обаче солипсизмът е труден за решаване, защото поставя под въпрос дали нещо извън собствения ви ум е реално.
Тъй като се основава на вашите мисли и възприятия, доказването или опровергаването му става трудно. Освен това, ако се опитате да го докажете с помощта на сетивата или логиката си, се оказвате в кръг, използвайки ума си, за да докажете, че умът ви съществува. Това наистина затруднява намирането на солиден отговор, оставяйки ни с повече въпроси, отколкото решения.
Допълнително усложнява нещата фактът, че мислещият не може да разчита на помощ от другите. Защо? Защото колегите им философи може да са просто плод на въображението на мислителя, сътворено от собствения му ум.
Нещо повече, проблемът за солипсизма се пресича с по-широки епистемологични дебати за природата и границите на човешкото познание. Дори ако приемем съществуването на външен свят, неизбежно възникват въпроси относно надеждността на сетивното възприятие. По същество, откъде знаем, че светът, който възприемаме, е същият като този, който някой друг преживява, и не е изкривен от собствените ни възприятия?
В крайна сметка проблемът за солипсизма в най-добрия случай не се поддава на лесно разрешаване, а в най-лошия не може да бъде разрешен. Единственият начин да отговорим веднъж завинаги на въпроса за солипсизма би бил да прочетем мислите на друг човек, но дори и това ни води само до част от пътя.
Тъй като в момента е невъзможно да се прочете чуждо съзнание, е невъзможно да се докаже, че съществуват други съзнания. Дори ако някой е в състояние да прочете чужд ум, това ще стане през филтъра на собствения му ум (който чете). Този аргумент прави невъзможно „разрешаването“ на солипсизма и прави кръговата му логика болезнена за твърде дълго мислене.
Добре, и?
Проблемът за солипсизма е дал тласък на цял куп странични философски отговори и теории за Вселената, всяка от които предлага различни гледни точки за природата на реалността и човешкото съществуване.
Един от отговорите на солипсизма е епистемологичният скептицизъм. Това е мисловна школа, която поставя под въпрос възможността за постигане на сигурно знание за външния свят. Тази скептична позиция признава ограниченията на човешкото възприятие и познание, като подчертава присъщата несигурност, която пронизва нашето разбиране за реалността. Но приемането на проблема, както беше споменато, не е решение, а само капитулация.
Друга теория, която възниква в резултат на солипсистките търсения, е философският идеализъм. При него се твърди, че реалността е в основата си ментална или концептуална по природа. Привържениците на идеализма твърдят, че външният свят е продукт на съзнанието, като предполагат, че физическите явления в крайна сметка са проява на психически състояния или идеи. Чудесно, но това не ни отвежда по-далеч към обективната реалност.
Някои философи се застъпват за прагматични подходи към солипсизма, като подчертават значението на практическото ангажиране със света въпреки епистемологичната несигурност. Прагматизмът насърчава хората да се съсредоточат върху значими действия и преживявания, вместо да затъват в абстрактни метафизични спекулации. Вероятно това е най-здравословната реакция на солипсизма: преодолейте го и не премисляйте нещата.
И тогава имаме мислители екзистенциалисти като Жан-Пол Сартр и Мартин Хайдегер, които изследват последиците от солипсизма за човешкото съществуване. Екзистенциализмът набляга на индивидуалната свобода, отговорността и субективния опит от съществуването в света.
Като се противопоставя на екзистенциалните последици от солипсизма, екзистенциалистката философия насърчава хората да приемат несигурността на съществуването и да създават смисъл в една по същество двусмислена вселена.
Накрая са моралните нихилисти. Солипсизмът се пресича и с моралната философия, което кара някои да възприемат моралния нихилизъм - убеждението, че моралните ценности и принципи нямат обективна валидност. Представете си го като игра на видеоигра, в рамките на която вземате „добри“ или „лоши“ решения: тъй като това е само видеоигра, можете да играете роли, каквито искате, в интерес на по-пълноценното игрово изживяване.
Така е и с нашата „реалност“. От гледна точка на солипсизма моралният нихилизъм следва логично, ако се приеме предпоставката, че реалността в крайна сметка е субективна и зависи от индивидуалното съзнание. Без обективна основа за морала моралните нихилисти твърдят, че етичните преценки в крайна сметка са произволни или илюзорни.
Това е най-опасният аспект на солипсизма: убеждението, че ако нищо наистина не съществува, няма реални последствия и моралните съждения са загуба на време. Как може убийството да е погрешно, ако не можеш да си сигурен, че другите хора изобщо съществуват? Кои са другите, за да те съдят, ако те са само плод на собственото ти въображение?
Не пропускайте най-важните новини - последвайте ни в Google News Showcase
криза, която тихо расте" />
