П реди да стане политик, Джей Ди Ванс се прочува с автобиографичния си роман "Елегия за планинците", който става бестселър. В него той разказва тежката история на семейството си, съобщи Deutsche Welle.
Случайна ли е кариерата му след това?
"Не съм сенатор, губернатор или бивш държавен секретар", пише преди почти десетилетие Джей Ди Ванс в първите страници на автобиографичния си роман "Елегия за планинците". Тогава той все още не знае, макар вероятно да се надява, че само няколко години по-късно това ще се промени. Променя се и самият той – от човек, анализиращ успеха на дяснопопулистки идеи сред бялата работническа класа в "Ръждивия пояс" на САЩ, до вицепрезидент, който въплъщава тези възгледи.
Трамплин към политическата му кариера?
Случайна ли е тази метаморфоза, или изначално "Елегия за планинците" е била замислена като трамплин към политическа кариера? Спорно е. Годината е 2016. Мемоарът на Ванс жъне грандиозен успех – макар и не толкова като литературно постижение, колкото като "актуален социологически текст", който дори става част от литературната програма в някои университети в САЩ. Книгата предлага просто – според някои критици дори твърде опростено – обяснение как така някогашните твърдо убедени демократи от бялата работническа класа в Средния Запад рязко са се обърнали към Доналд Тръмп на президентските избори същата година. Дали това е реакция на расова основа срещу президентството на Барак Обама? Дали е заради премахването на индустриалните работни места в големи части от Средния Запад и Горния Юг? Или пък е отхвърляне на променящите се социални и културни норми, заради което общността на "планинците" се чувства забравена и непредставлявана в политиката?
"В това има липса на отговорност - усещането, че нямаш контрол върху живота си и желанието да обвиняваш всички освен себе си" - така Ванс обобщава наблюденията си върху настройката на хората от региона. Около себе си той вижда нежелание за работа, безотговорно отношение към задълженията, липса на финансова култура и затрупване с дългове. И нещо повече – примирение с това, че ако си се родил на това място, си обречен. "За тези хора бедността е семейна традиция."
Жестока баба, дядо алкохолик и наркозависима майка
Сред американците жителите на определени територии в щатите около планината Апалачи са познати още като "hillbillies", "rednecks" и "white trash".
"Баба ми идваше от семейство, в което по-скоро ще те застрелят, отколкото да спорят с теб", спомня си Ванс и разказва как тя веднъж дори заляла с бензин и запалила съпруга си, защото отново се бил прибрал пиян. Въпреки това жестоката му баба "mamaw" и дядо му алкохолик "papaw" се оказват по-добри настойници на тийнейджъра Джей Ди, отколкото наркозависимата му майка, живееща на социални помощи и заплашила да го убие в умишлена катастрофа. Баба му е тази, която го окуражава да продължи образованието си и тази, с чиято помощ той се измъква от "предопределената си съдба на получател на социални помощи или наркозависим". Баба му му предава и патриотичното опиянение, че живеят в "най-великата страна на Земята".
Трогателната история за спасение обаче не е толкова невинна, колкото може да изглежда на пръв поглед. Макар от самото начало Ванс да се обръща към читателя с уговорката, че не цели да убеждава в същестуването на проблема, а да опише какво е чувството да го преживяваш, той не страни от политически намеци, критика към Демократическата партия (която неговото семейство всъщност подкрепя), като засяга теми за класова принадлежност и раса. Макар по онова време Ванс да се определя като критик на Доналд Тръмп, между редовете на описаните спомени в книгата често се четат тръмпистки идеи. Така например той нарича свои приятели и съседи "welfare queens" – презрителен термин, който предполага, че те злоупотребяват със средствата за социално подпомагане, макар че оцеляването на семейството му също до голяма част да се дължи на социални помощи. По-нататък в книгата Ванс си спомня как негов наркозависим познат на социални помощи си купувал често пържоли, а Джей Ди – който работил в магазин Dillman's и на когото удържали федерални и щатски подоходни данъци, нямал тази възможност.
"Това беше първата ми индикация, че политиките на "партията на работещите" – Демократите – не са това, което се твърди, че са", пише той. Обяснението на Ванс – че хората в региона просто са много мързеливи, пият много и бият жените си – се харесва на широката публика, защото е изключително просто, макар и да е твърде обобщаващо, непрецизно и без по-дълбок контекст.
Ванс - един от малкото, имал волята да постигне нещо?
На фона на покъртителната картина за региона в Апалачи, която рисува "Елегия на планинците", Джей Ди Ванс изтъква себе си като един от малкото, имали волята да постигнат нещо в живота. "Пиша тази книга не защото съм постигнал нещо необикновено. Пиша я именно защото съм постигнал нещо съвсем обикновено, което не се случва на повечето деца, пораснали като мен." Четири години по-късно Ванс е изпълнителен продуцент на екранизацията на книгата, която критиците определят като провал въпреки участието на Глен Клоуз и режисурата на Рон Хауърд. Твърди се, че ниската оценка от Холивуд и "либералните елити" са допринесли за това Ванс окончателно да се обърне срещу "богатите елити" – омраза, зародила се още в ранните му години и която описва в "Елегия на планинците".
В разказите на политика Джей Ди Ванс се случва границата между реалността и измислицата да се размива. Такъв е например случаят от предизборната кампания през 2024 с историята за мигрантите от Хаити в Охайо, които ядели кучета и котки, за която по-късно той загатна, че е измислена с цел медиите да обърнат внимание на наболелия проблем с имигрантите. Дали и никому непознатият юрист от Охайо, написал "Елегия на планинците", е правил същото? Отговорът на този въпрос е известен вероятно единствено на вицепрезидента на САЩ.
