Б ившата световна шампионка по художествена гимнастика Мария Петрова говори за личните избори, професионалния път и промените, през които преминава през годините. В разговор с Мариян Станков – Мон Дьо в подкаста „Храмът на историите“ тя описа начина, по който е възприемала света като дете, своята дисциплина в ранните години и трансформацията, която преживява като възрастен човек.
„Моята душа е млада и аз се чувствам много добре в кожата си на 50“, каза тя.
Детството си определя като период, в който е виждала всичко „в черно и бяло“. И споделя, че строгата дисциплина и концентрираност са я направили по-резервирана.
Днес обаче оценява промяната в себе си.
„Много е важно аз да се харесам и да съм доволна от това, което чувствам, виждам и показвам пред хората.“
Често срещаното определение, което чува за себе си, е че изглежда „студена и надменна“, но тя го обяснява с естествена дистанция и внимателен подбор на хората, с които общува. „Хората, които ме познават истински, знаят коя съм. Вече не съм студена.“
- Спомените от спорта и решенията в ранните години
Петрова разказва за периода си в художествената гимнастика, който описва като труден, но важен. „Имаше много случаи, в които не съм искала да бъда там. Просто исках да избягам. Това беше едно много добро училище за мен.“
Тя обсъжда решението си да остане в гимнастиката, вместо да кандидатства в балетното училище - избор, който взема като дете. Споменът включва и съвета на баща ѝ, който я насърчава да обмисли възможностите, но оставя решението в нейни ръце.
По думите ѝ успехът не е бил въпрос на талант. „Това е упоритостта. Винаги е това по-важното“, казва тя, припомняйки тренировките, които ѝ помагат да развие нужните умения.
Петрова коментира и пътя към световните титли, включително конкурентката Лариса Лукяненко, с която се съревновават през 1993 г. По-късно, в третата си световна титла, вижда „победа над себе си“, както и над съмненията на околните.
Олимпийските игри в Атланта през 1996 г. остават за нея емоционален момент. „Вярвах, че може да се получи повече… но тогава бях прекалено млада и не разбрах всичко, което се случва около мен.“
По думите ѝ това е бил „урок на съдбата“, който оставя чувство за недовършеност, но я мотивира да продължи напред.
- Лични отношения, семейство и предизвикателства
Петрова говори и за годините със своя съпруг. Тя подчертава, че при срещата им той вече е известна фигура, но това не променя отношението ѝ. „Аз знаех с кого се обвързвам. И сега знам за кого съм омъжена.“
Описва описва Михайлов като „благ, топъл и обгрижващ“, с изразено чувство за хумор. На въпрос дали това я е привлякло, тя отговаря: „Любовта не може да бъде вкарана в рамки. Просто се влюбих.“
Тя разказва и за ролята си в семейството, включително отношенията с децата му. „Аз обичам тези деца и направих всичко възможно те да се чувстват обичани.“
Въпреки това признава, че понятието „мащеха“ винаги е звучало тежко за нея и че в ранните години се е противопоставяла на това определение.
- Майчинството и личната отговорност
Петрова определя майчинството като най-голямата промяна в живота си. „За мен това е най-голямото щастие – да имаш дете. Това ми беше първото порастване.“
Тя споделя, че често се е чувствала виновна заради честите пътувания, но вярва, че за детето ѝ е важно да вижда майка, която работи и е удовлетворена. „Успявам да запазя баланс между работата и семейството“, казва тя.
Отношенията им описва като близки: „Ние с нея сме като приятелки.“
Поглед към себе си и към бъдещето
Петрова говори за качествата, които би запазила - добротата и разбирането - и тези, от които би се освободила: гнева, голямото его и стремежа на всяка цена.
А на финала, на въпрос какво би казвал Бог за нея, тя отговаря:
„Чедо мое, никога не забравяй, че преди всичко си човек, като всички останали.“
