Кога Европа започна да се страхува от Китай|Vesti.bg

Нещата биха били различни, ако ЕС беше истински политически съюз

Д о неотдавна европейците повдигнаха с пренебрежение рамене по отношение възхода на Китай, пише в „Политико” Бруно Мачис, бивш министър на Португалия за Европа.

Миналия месец Европейската комисия обаче публикува своята многоочаквана нова стратегическа перспектива за Китай. Документът предлага обширни преценки относно стратегията за развитие на Китай. Той е написан в обичайния технократски жаргон, но също така показва признаци на по-политически подход. Китай е описан като „системен съперник”, чиято икономическа сила и политическо влияние са нараснали с безпрецедентен мащаб и бързина.

Австрийският канцлер Себастиан Курц вече предупреди, че ЕС не може да си позволи да остави Африка на Китай - вижте във видеото. Налице е значителна промяна в отношението към Пекин. Как стигнахме дотук?

Първо, да погледнем историята на слънчевите панели. Европейските производители се радваха на явно предимство в първата фаза, но въпреки това индустрията беше почти унищожена в Европа. Погледнете списъка на 10-те най-големи производители на слънчеви панели. През 2001 г. пет бяха европейски. През 2018 г. осем са китайски, а другите два са канадски и южнокорейски.

След това дойде „Кука”, перлата в короната на германската роботика, която през 2016 г. беше купена от китайския производител на домакински уреди „Мидеа”. Това, което се случи след това, стана част от вече разпознаваем модел – европейските доставчици на фирмата бяха изоставени заради китайските производствени вериги.

Най-новата заплаха идва от търговската авиационна индустрия на Китай. Американският производител на самолети „Боинг” оценява, че през следващите две десетилетия Китай ще се нуждае от 7 690 нови самолета, на стойност около 1,2 трилиона долара. Това е огромна възможност за вътрешната индустрия на Китай, а Пекин е маркирал аерокосмическата и авиационната техника като една от 10-те стратегически индустрии, които стимулира чрез инициативата си „Направено в Китай 2025”.

Според експерти, на китайските компании в авиационния сектор ще са необходими 10 години, за да могат да се конкурира с Боинг” и „Еърбъс”. Но това не означава, че Китай изостава сериозно зад западните си конкуренти. Десет години ще минат бързо. До 2030 г. последните задръжки ще паднат и Европа ще бъде под непосредствена заплаха да си съперничи с държава, която е три или четири пъти по-голяма от Европейския съюз.

Въпросът е дали този хищнически инстинкт за поглъщане е патент на Китай или това е начинът, по който светът работи и винаги е работел?

Ако погледнем в миналото, това, което Пекин прави в момента доста прилича на историята на Британската империя или САЩ през XX век.

И докато Британската империя вече е само история, то американската е съвсем жива. Както показва последната търговска война с Китай. Но когато Съединените щати се чувстват застрашени от Пекин те реагират с решителни действия и принуждават китайците към преговори.

ЕС не би могъл да се обедини за подобен отговор на китайската инвазия. Той е твърде разделен. Днес дори просто гласуване в Съвета на ЕС не може да събере необходимото единодушие, ако се приеме, че решението се сблъсква с китайските интереси в Европа. Страни като Унгария или Гърция, отдавна ухажвани от Китай и желаещи да запазят Пекин щастлив, ще наложат вето.

Нещата биха били различни, ако ЕС беше истински политически съюз - нямаше да има унгарско или гръцко вето. Столиците щяха да загубят своята компетентност във външната политика.

Европейците се опитват да постигнат такъв политически съюз през последните 70 години, но това остава неизпълнено обещание. Може би е така, защото на ЕС липсва най-основната съставка на политическото единство - страхът от външна заплаха.

САЩ изиграха критична и често пренебрегвана роля в елиминирането на схващането за общ враг. Чрез предоставянето на гаранция за сигурността на своите съюзници те превърнаха предотвратиха превръщането на Съветския съюз в заплаха за съществуването на европейските държави.

В същото време американското общество и политика са твърде сходни с европейските, като ценности и цели, за да се чувстват съюзниците на Вашингтон наистина застрашени от американската сила.

Тази геополитическа неопределеност беше удобна за всички. Тя позволи на Европа да си вземе дълга почивка от историята. Тя възпрепятства един политически съюз да стане необходимост.

Ето защо възходът на Китай е толкова важен. Той поставя основите на нова голяма историческа драма, която ще се играе на сцени в Лисабон, Шанхай и навсякъде между тях. И този път Европа няма да може да разчита на американците.

Докато Китай с безпрецедентното си икономическо и технологично развитие започва да изглежда като много по-голяма заплаха за европейците, отколкото някога е бил СССР, по всичко личи, че Вашингтон няма нито капацитета, нито желанието да повтори ролята си от Студената война.

В лицето на Китай европейските нации изглежда най-после са намерили външната сила, която може да ги обедини.