Аматьори сме дори и в крайния либерализъм
Прост въпрос: под "живот" разбираме ли преди всичко онова, което е общо за всички "живи" същества - от най-примитивните живи организми до човека?
***
Трудността да се прокара рязка граница между "живота" и "безжизненото", "органичното" и "неорганичното" не трябва да ни притеснява в този момент, когато се опитваме да отговорим.
***
Защото така нареченият "живот" не е много повече от процес, който включва постоянна промяна. Но той е и "насочен" процес, процес на несъзнателен или съзнателен "стремеж". Нито "насочващ", нито "стремящ се" на свой ред са самообясняващи се термини; и двата сочат, така да се каже, отвъд себе си. Думата "стремеж" неизбежно повдига въпросите: какво или кой се стреми? И към какво? И срещу какво или от какви позиции? По същия начин думата "насочен" предполага някаква референтна рамка, както и някакво добро или telos за това, което е насочено динамично като краен резултат.
***
Telos, на старогръцки, е великолепна дума. Най-доброто, до което като експерт съм стигнал, е „край на нещо“ или „крайна цел“. Понякога край като смърт (когато ходите като туристи в Делфи и ви разказват за оракула, или пък в остатъците на храма на Зевс в Олимпия), но по-често – като край на някакъв процес или цел; в западните езици няма такова нещо (освен може би „end goal“, „objectif final, “obiettivo finale“ или, както добре знаете, “lopullinen tavoite” на фински). Свързано е с разбирането на древния ум, за който няма „край“ на мисълта и изобщо целта (Аристотел), но все пак трябва да се обозначи един вид перипатетичен резултат.
***
Накратко, телеологията (не се изненадвайте, има такава поднаука) се грижи за това да се занимава с края или крайната цел като такива.
***
Защото ние, европейците, все още някак робуваме на древногръцкото разбиране за „финал“ – т.е. нашето мислене не понася и не може да мисли безкрайността, била тя в дебат или пък като светоглед.
***
Веднага казвам и за източните философии, споко. И опростявам нарочно: будистите не са телеолози, защото имат своята „самсара“ – вечното „колело“ на прераждането, т.е. примерно даден японец буквално не разбира концепцията за „финалност на съществуването“. Практикуващият будист съвсем сериозно няма понятие за край – оттам можете да си изведете и концепцията „камикадзе“ (щот преди да е на некви пилоти, които жертват живота си, е част от японски светоглед, според който да се жертваш за кауза, еле па императорска, не е кой знае какво – самсарата ще те завърти и даже може да се върнеш не като хамстер, а като военен служител на самия император-слънце.)
***
Конфуцианците са малко по-сложни. Те не отричат финалността, за която говорим; искат нещо просто, а именно да бъдем добродетелни, и ви призовават да не се фиксирате върху задгробен живот, а да бъдете относително приятни хора в този.
***
Този резултат за древния европейски философски ум е условен – защото идеята за „край“ е по-късна, да не кажа „средновековна“. Трудно ми е да ви го обясня накратко, но, най-общо, в древността никой не е opinionated в сегашния смисъл. Тогава хората действително се влияят от философи, и философ е било истинска професия.
***
Представете си нещо като фирмено парти, на което няма певци и артисти, а философи – на агората идват различни „говорители“, и „критиката“ е в стил „ще те замеряме с каквото има, ако не ни кефиш“.
***
Някои читатели може да не се съгласят с мен в този момент, но, разбира се, те са и ще се завърнат като хамстери. Те може да настояват за ултимативността или самодостатъчността на самия процес на живот. Но аз, от своя страна, не мога да осмисля никакъв процес, който се възприема in vacuo. Всеки процес, включително процесът, който наричаме "живот", ни е екзистенциално познат само в контекста на това, което свободно наричаме "индивиди", реагиращи на "обективни ситуации".
***
Ерго, ние с вас сме „деца“ на западната класическа философия, която идва от древна Елада и Рим. И в това, разбира се, няма нищо лошо – това ни прави християни и европейци, които никога няма да проумеят каквато и да било азиатщина.
***
Аз впрочем съм фен и на Любен Каравелов, с всичките му там съмнения и чудесно битие в румънска емиграция, и харесвам страшно неговата „концепция“ за българската азиатска бездеятелност, която е способна да удуши всяка българска инициатива и до ден-днешен.
***
Не говоря за некадърната му проза тип „Маминото детенце“, а за истинския киник, който има сложни отношения и с Левски, и с други революционни дейци; Каравелов минава за нещо като интелектуалец, който казва, пичове, тая работа няма да стане така, и ще ви изтрепат. Както и става. Затова е не е останал като герой, и умира тихо само месеци след Санстефанския договор.
***
Само между другото, моят любим български революционер е Раковски (извън емоциите, свързани с Левски) – той е другият „интелектуалец“ на национално-освободителните борби. Това е първият наш де факто европеец, котелски племенник на героя капитан Мамарчов от „Велчовата завера“. Раковски знае всичко, включително за „Ризорджименто“-то в Италия на Гарибалди, той е първият наш европеец, заедно с Васил Априлов.
***
Хайде пак, да затвърдим. Това е повтарящата се тема на всички "обективни идеалисти" - древни, средновековни и съвременни. Платон я провъзгласява, когато приписва ултимативната реалност на "идеи" или "форми", завършили йерархично във "Формата на Доброто", и когато описва добрия живот като търсене и постепенно "участие" на човека в "Доброто" – което, телеологично, да води до щастие.
***
Ма то не води. Аристотел контрира, че добродетелта зависи от познаването и съобразяването с крайната рационалност на нещата; т.е. че щастието е продукт на предхождащата мъдрост, т.е. честно казано, не съществува.
***
Днес е трудно за предхождащата мъдрост – доколкото я има, тя не е аристотелова per se, а някак търси трескаво към коя европейска програма или партия да се подслони.
***
Защо? Защото е забравила удобно, че всички средновековни мислители, с изключение на номиналистите, са били "реалисти", настоявали за трансхуманната реалност и значимост на "ценностите" на красотата и справедливостта, истината и светостта (както е завещана от древните). И някои дори са умирали заради това. Според тях, средновековните, всички тези ценности имат онтологични корени във висшата реалност или битие.
***
Кант по-късно, по свой начин, изразява същото убеждение.
***
Тук ще се включа и аз като философ: мястото и смисълът на добродетелта е добрата воля, а волята е добра тогава и само тогава, когато се подчинява на моралния закон, който е закон на “nous”-а, на осъзнатия разум, гарниран с картезианско съмнение. В този смисъл щастието зависи от добродетелта, но не автоматично, а по силата на божествения “fiat” (не колата, за Бога).
***
Но: хайде да спрем с културата на отричането. Да разбираме, че някой като Чърчил е допринесъл за падението на нацизма, и някой като иначе чудовището Сталин е смазал немската военна машина, на цената от поне 27 милиона погубени животи. Ерго, „кансъл“-културата трябва да мълчи, когато става дума за европейския проект.
***
А дали белите лидери са направили така, че още от 17-ти век да има индустриална революция? И са притежавали черни роби, работната ръка, която ще изгради бъдеща Европа? Да съборим ли паметника в Единбург на един от най-светлите умове на Просвещението, Дейвид Хюм? Да не му ли пипаме зеленясалия пръст на крака за здраве (както правят шотландците), защото обожаваме просвещенската ера?
***
И е крайно време да канселираме самата “cancel culture”
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
