Това е въпросът
А може би нативизъм? Това е нещо, което ме разсмива, но то е някак великолепна част от тежкото патриотарство.
***
И не говоря за потурите, калпаците и ледените хора̀, а за сериозен, почти тектоничен шифт в консервативното мислене към краен национализъм.
***
Нещо, от което трябва да се пазим като от оголен кабел.
***
Нативизмът, разбира се, предполага съвсем валидни репери, които да бъдат приложени към определена нация. И към определен наратив, който да бъде ползван за прозрачни, някак небогоугодни политически цели. И дяволът е тъкмо в този детайл: правим ли разлика между просветения патриотизъм („родолюбие“ е по-хубавата дума) и залитането към крайния национализъм, прословутото „убежище на негодниците“?
***
Този въпрос доведе и до поредното избухване на някои социокултурни особености - например, ако датчаните са вид оттеглени хора на правилата, то ние сме обратното – бравурните, които не понасят правилата.
***
But I’m getting ahead of myself here, дет викат в Гулянци.
***
Забележете: след бежанската криза от 2015 крайнодесните партии постепенно се демаргинализираха и се превърнаха в мейнстрийм в повечето европейски държави. Тук само ще добавя допълнителни прозрения за техните поддръжници и социална база - чрез аналитичния метод и преглед на предишни изследвания. Фокусът беше върху това, че тези партии са се възползвали от протестния вот и нарастването на недоволството на гражданите към управляващите елити, но бежанската криза и пристигането на чуждестранни имигранти в Европа, и по-специално в Германия и отчасти Франция, както и слабото представяне на традиционните леви политически партии на Запад, са сред основните причини за техния възход.
***
През последното десетилетие крайнодесните партии в Европа значително се разраснаха. Това всъщност почти може да се проследи чак до 80-те години на миналия век, последвани от глобализацията и увеличаването на броя на имигрантите и бежанците, които навлязоха в европейските страни, и като резултат в европейската политика се появиха нови политически играчи. Тези патриотарски „трикстъри“ се определиха като единствената истинска алтернатива и глас на мълчаливото мнозинство. Те обвиняват традиционните партии по оста ляво-център-умерено дясно за това, което наричат лоши последици от миграцията. Те също така критикуват мултикултурната политика на своите правителства и вместо това настояват за „изконни“ културни ценности и някаква по начало неясна и недоформулирана „национална идентичност“.
***
Нещо повече, някои от крайнодесните партии също се „просветяват“ – т.е. се опитват да се дистанцират от традиционния фашизъм и биологичния расизъм, така че не можем просто да ги поставим в категорията на нацизма, макар че тайно обичат Розенберг и дори Хитлер. Тези партии могат да се разглеждат и като анти-статукво, което означава, че крайната десница може да се възползва от нарастващия скептицизъм и недоволство от управляващите демократични партии и практики. В днешно време крайнодесните партии вече не са маргинални и в някои европейски страни те са спечелили дори нас 20% от гласовете. И тук обаче е „фабричният“ им проблем – никога не могат да спечелят избори никъде.
***
Брекзит или оттеглянето на Обединеното кралство от Европейския съюз, чийто преходен период приключи на 31 декември 2020, беше резултат от нарастването на евроскептицизма и крайнодесните нагласи в Обединеното кралство. След бежанската криза от 2015 крайнодесните партии в Европа се възползваха от нарастващите антимиграционни тенденции сред избирателите, особено в селските райони. В Германия AfD влезе в Бундестага като първата far right-партия след Втората световна. В същото време Марин льо Пен успя да достигне до втория тур на президентските избори с 34% от гласовете, което е почти двойно повече в сравнение с предишните избори. В Унгария "Фидес", водена от Виктор Орбан, постигна успех на парламентарните избори, което го направи министър-председател за четвърти път. Евроскептичните крайнодесни партии също се представиха добре на изборите за Европейски парламент през 2019. В резултат на това традиционните дясноцентристки/консервативни тела в много случаи бяха принудени да възприемат по-радикални политики спрямо имиграцията, за да предотвратят загубата на гласове в посока крайната десница.
***
Решаващата разлика между последната вълна и тези, които се появиха в следвоенния период, е, че при третата вълна те успешно се опитаха да се дистанцират от традиционния расизъм. Терминът "крайнодесен" не е приемлив за тези партии и техните поддръжници. Те смятат, че той им създава негативен публичен образ. Вместо това поддръжниците им настояват да се използват термини като "патриот" или "националист" – тенденция, която тук наблюдавахме достатъчно дълго.
***
Има един блестящ колега, проф. Даниел Бур от университета в Тюбинген, който определя "радикалната десница" чрез две основни характеристики: (1) изключителни представи за национална принадлежност и (2) антисистемни настроения.
***
Т.е. радикалното дясно е новото антисистемно, а това малко ме разсмива – заради претенцията за консерватизъм, който изключва априорно резките политически и социални мърдания (усмихнато човече).
***
Но още малко припомняне: една от най-успешните крайнодесни партии в Европа е френският „Национален фронт“, който през 2018 промени името си на нещо като „Национален митинг“. През последните четири десетилетия от маргинална партия тя се превърна във влиятелна политическа сила, която постигна забележителни резултати от местните избори (общини и пр.) до парламентарните и президентските избори и дори до Европейския парламент. През 2002 покойният Жан-Мари Льо Пен, лидерът на „Националния фронт“, победи кандидатите на левите партии и успя да стигне до втория тур с 18% от гласовете. Съответно, на президентските избори във Франция през 2012 Марин льо Пен получи 18% от гласовете, което подсказва, че тя би могла да бъде подходящ наследник на баща си. Партията "Национален фронт" постигна безпрецедентен успех и на местните избори през март 2014. Най-големият удар обаче беше по време на изборите за Европейски парламент през май 2014, които ѝ осигуриха най-голям брой места във Франция. По време на президентските избори през 2017 френската крайна десница успя да стигне до втория тур, като победи всички традиционни основни партии. Резултатът ѝ почти се удвои в сравнение с 2002, като достигна 34 % от гласовете. Льо Пен пък даже беше избрана и от списание "Тайм" за най-влиятелната личност през 2015, а уебсайтът "Политико" я определи за най-влиятелната личност в Европейския парламент след Мартин Шулц.
***
В Италия партията "Лега" (известна преди като "Северна лига") стана част от италианската правителствена коалиция 2018-19 и зае първо място на изборите за европарламент през 2019. Лидерът Матео Салвини е силно критичен към имиграцията и като министър на вътрешните работи се опитваше да предприеме строги мерки срещу имиграцията от Средиземноморието, като дори предложи да се създаде преброяване на ромите в Италия с цел депортиране на хиляди. (Вече чувам гласове, които се облизват от подобна перспектива и биха казали, „така, така“).
***
Сещам се и за голямата вековна разправия цезаропапизъм v папоцентризъм, която на моменти се възражда с днешна дата, т.е. крайните консерватори/десни повдигнаха и този овехтял въпрос, който касае основно Католическата църква. Чуха се гласове, че папоцезаризмът е доминирал в ранносредновековната история на Европа, докато неговите противници са разчитали на династичния принцип като своя легитимация и по този начин като свое оправдание. И аргументът на крайнодесните в Европа тук е нещо като „кралят (Филип IV Хубави, или „Убавеца“, хах, т.е. прословутият Philippe Le Bel, дет там имаше една лека разправия с тамплиерите на ръба на 14-ти век) надделя, защото успя да мобилизира чувствата на националността“. И да, откакто църковното върховенство е изчезнало като легитимираща идея, никоя следваща концепция, освен националността, не е могла да претендира за такова всеобщо съгласие и да мобилизира такива трайни сили.
***
Интересът, особено икономическият, винаги е бил реален конкурент „qua justificatio“ на властта. „Ич“ не е случайно, погледнато от тази гледна точка, че късномарксисткият и някак извратен деспотизъм последователно и систематично е подценявал своите утилитарни аспекти, които са били налице изначално, и вместо това е подчертавал универсалистките и есхатологични цели на социализма (каквото и да значи „социализъм“), в сравнение с които индивидуалните или личните интереси със сигурност изглеждат нищожни.
***
Трудно е да изопачиш философията и самото общество така, че човек да не бъде истински отдаден на банковата си сметка.
***
Социализмът и национализмът имат много общо помежду си: и двете са съвременни антииндивидуалистични доктрини за оправдаване на властта на малцина. Именно силата на тази комбинация от модерност и антииндивидуализъм е причината за голяма част от човешките страдания в модерната епоха. Вярно е, че и предмодерните оправдателни доктрини не са били индивидуалистични, но поне са нямали модерния елемент на безмилостна ефективност. Индивидът е можел да издълбае ниша за себе си на места, останали незасегнати от неефективността. Ели Кедури, най-важният теоретик на национализма, стига дотам да го разглежда като отклонение на модерния разум, разрушило реда на международното управление, основано на империите.
***
Панацеята? Няма. Но повече демокрация, повече демокрация, колко и да е несъвършена.
***
Вододелът между системите на управление наистина е в зората на модерната епоха, когато в някои страни, обикновено наричани "Запад", самосъзнанието на народите се обвързва с тяхната индивидуална стойност и с идеята, че правителствата са там, за да насърчават това, което е добро за тях като индивиди. На други места, уви, включително и у нас (доколкото можем да се присламчим към модернизма), колективното самосъзнание кристализира около идеята за националност.
***
Така че – умерен консерватизъм, дясна икономическа и културна парадигма без крайности, дерегулация без абдикация на държавата и да престанем с поредния „враг с партиен билет“ (популярно наричан у нас „розовите фашисти“, „джендъри“ и прочее хрумвания на малките умове). Неолибералите не са врагът, особено у нас – по-умните сред тях също разпознават спешната необходимост от дясно насочена икономическа политика, която издига частната собственост и индивидуалистичната инициативност в култ.
***
„Врагът“, ако има изразен такъв, са партиите и кръговете, които профитват или се мъчат да профитват от путинизма (вече по същество вид фашистки режим, прескочил от авторитарното в тоталитарното), докато подвеждат споменатия малък ум чрез патриотизиране.
***
И не, никви зли джендъри не дебнат да ви прецакат фестивала на сланината и греяната ракия в Априлци, набучени с розови пера отзад..
***
Ерго, имам много кофти новина на „патридиотите“, както съм си измислил да ги наричам – ние вече сме част от Запада, и точка. Носете си потурите, живи и здрави, и свиквайте, докато ползвате достиженията на Запада в жалкия си бит.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
