Д а, когато казвам „диалог“, в момента основно имам предвид своята първа книга „Диалози“. Тя ми се струва изумителна, но не заради мен, а заради събеседниците.
***
Те са 26 и всеки от тях е съвременен мислител, който не просто има какво да каже, но и как да го каже. Пред мен.
***
В този смисъл аз съм само нещо като модератор, макар че смело водя беседите – диатрибите? – като равностоен.
***
Които, по моему, съставляват може би най-добрия „каст“ от съвременни умове. Което не изключва и Том 2, кои ли ще бъдат поканени?
***
Кой би спорил с мен, четейки тази книга? Платон, разбира се, само той. Може би и Епиктет, който би казал „е, добре, и кво от това“, и затова го обожавам.
***
Но понеже намигам към сократиците по принцип със заглавието, да припомня самия Платон, защото той задава най-хубавия въпрос в културологичното пространство изобщо (в „Критий“): какъв е смисълът въобще да водим диалог, ако той не ни тика към поне някаква истина?
***
Днес абсолютна истина няма и въобще тази дребна стокица не се търси. Когато цялата публика се е качила на сцената, сякаш празнувайки титлата на Аржентина, диалогът е и винаги ще бъде разломен. Особено пък това, към което се стремя – спокойната беседа, която ни казва нещо повече за собствената ни съдба.
***
Ето ги моите герои, извън Меси, Енцо Фернандес и Дибу Мартинес: Алек Попов, който изнамери наново нашата изначална ирония в сп. Егоист и успя да я превърне в проза. (Само да припомня, че първият му разказ изобщо – за финландската любовница на Ленин, Кони Лапалайнен – излезе през 1996 точно в първия брой на списанието. И всички по детински хихикаха, че се казва „Лапалайнен“. После Алек стана част от съвестта ни, без да губи въпросната ирония.)
***
Сашо Кьосев, който преподава и диша културна антропология, вечен апологет на либералната демокрация. И който единствен ми разбра шегата, че ние, културните антрополози, също трябва да излезем на жълтите павета, за да искаме по-голям бюджет за култура и културна антропология, макар да сме нещо като 6 човека общо.
***
Андрей Райчев, който е невероятен съвременен мислител, и с когото спорим за лявото и дясното, но никога ожесточено. Той често ми бучи насреща, но обикновено произвежда смисъл.
***
Бойко Василев, човекът-питане, великолепният журналист. Родеем се – и двамата сме полиглоти, но помежду си говорим и на някакъв наш, мета-български.
***
Галин Стоев, с когото се виждаме рядко, но въпросът винаги е как да пренесем „западността“ в нашия театър, без да страда „източността“. И как да помогнем на българската съдба.
***
Георги Господинов, за когото нямам думи. И който почти ме разплака с препоръкага си на гърба на книгата – „тя се явява тъкмо сега, когато разговорът изглежда потрошен и невъзможен“, но все пак – „дълбаещи диалози, без те да ни доведат до отчаяние“.
***
Каприев, тайният сякаш мислител, професорът на римското (византийското?), с когото си разменяме различни тези, сякаш играем тенис на маса.
***
Георги Лозанов, моят научен ръководител за докторантурата в журналистическия на СУ, и вечен мисловен съмишленик.
***
Жоро Тенев, чудесен писател и невероятно дълбок ум.
***
Денис Ризов, my brother from another mother, който е в състояние да обясни бизнеса, политиката и американската мечта с лекота – един от най-умните и неплитки хора, с които животът ме срещна.
***
Дими Стоянович – каквото и да се каже за него, все ще е малко. Мани културата и текстовете за „Л’Еуропео“. Това е най-вече съмишленик, който споделя идеята, че правим всичко възможно да има и интелектуален елит.
***
Иван Кръстев: световен key thinker. Need I say more?
***
Иван Ланджев. Поетът, не рекламистът, макар че и там excel-ва. Живеем заедно в екзосферата.
***
Ицо Хазарта. Приятел и съмишленик от сто години. В книгата Даниел Ненчев (куратор и продуцент) е извадил най-доброто от нашите записани беседи между 2014 и 2020, преди битието на „депутата Христо“. За пръв път го сложихме на корицата на Егоист в най-силните години, през 1998, далеч преди великия му опус „Куатро“ от 2005. Напомняне, че нищо не е случайно. I fucking adore you, г-н депутат и съвременен нечовешки поет. И дано инициативите ти за проблемните деца да успеят, God bless you.
***
Камен Донев. Нещо като wayward child на родните сценични изкуства, нещо като нищо на света. Нереален тъжен комик.
***
Проф. Коста Костов. Изумителен мислител, далеч отвъд факта, че е и световен пулмолог. Коста е невероятен и като jazz buff. Трудно е да се каже кой от двама ни знае повече за джаза, но подозирам, че той печели.
***
Любослава Русева: най-умното и начетено момиче ever.. Благодаря, Люба.
***
Милко Лазаров без никво съмнение за мен е най-добрият български кинорежисьор. Ако някога сме имали световни филми, това са „Отчуждение“ и най-вече „Ага“. Точка. (OK, пристрастен съм – свирихме заедно в началото на 90-те в една група, но това не изменя мнението и преклонението.)
***
Проф. Нели Огнянова е най-красивата в либерално отношение, освен блестящ колега-юрист – не за друго, а защото е и правно красива, спрямо своите студенти. Да, ще кажете, че има какви ли не чудесни преподаватели, но за мен Нели е човекът с главно „Ч“. Безкомпромисна, което днес сякаш е дефицит.
***
Стоян Радев, един от най-близките ми приятели. И човек, който успява да сглоби смислен театър, дори когато векът е разглобен. Безкраен ум.
***
Теди Москов, хахахаха. Ма и „на кво се смяхме“. Нереален ироник. Учител в българската култура - с „Улицата“ и „шекспироидните“ спектакли. И винаги нещо Повече.
***
Тео Ушев: световен талант, който не се предава на популярното, и все пак успява.
***
Теодора Димова е един от най-умозрителните хора, които изобщо съм виждал. Тя е способна да разплаче всекиго с прозата си, а в случая аз съм нещо като ококорен наблюдател. Великолепната тя.
***
Тони Николов, който ме бие с 3:0 в дисциплината „най-начетен“. Дори да не сте ходили в „Портал Култура“, Николов (че и мой съученик от по-големите) е нещо като съвест на българското културно битие, особено с изследванията си за миналото.
***
Харалан, който е истински учен-антрополог. Не че аз не съм, но аз съм „кабинетен“ (лекичко Макс Вебер), а той има енергията да ходи на терен да изследва и топосферата – защото антропологията не се занимава само с горния слой. Безкраен, назнационален ум, който спешно трябва да се погрижи за физическата си форма (казано с културологично-епистемологична обич).
***
И последен, но само по азбучен ред: моят съученик, съ-мислител, световен режисьор и all-round bestest mind – Явор Гърдев.
***
Всички те ми направиха невероятната услуга да беседваме – умно, понякога и забавно, но най-вече философски, за да оставим добро свидетелство за съвременността. В този смисъл – благодаря на всички изброени. С надежда, че с тази книга се „записахме“ в българската когнитивна история.
***
Харесва ми почти еротичната хуманитарна (и почти вазова) мисъл, че и поне след 30 години все ще ни четат.
***
За финал: част от мен ненавижда клишето „весели празници“, затова ще кажа само – МИСЛЕТЕ.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
