Защо все избираме „лесното“?
Помните ли един от най-великите моменти в творчеството на Стратиев? Когато в “Оркестър без име” „наште“ спорят „културологично“ с човек, който ги глобява (след като Катето Евро вече е с два, а не с три куфара, ох, недей, че…), щот принудително нощуват в няква овощна градина. Той ги глобява, и възниква нещо като спор – изкуството ли е по-важно, или хладилникът (най-общо).
***
Същият казва нещо велико – то сега всяко свири и пее, пък един човек не можеш да хванеш за работа.
***
Ние все още сме в закопани в този социокултурен спор, наследен от комунистическата смазваща „уравниловка“, за сметка на културната и икономическа стратификация. Ако се опитам да обясня на даден датчанин, примерно, че фермерът у нас е бил е по-важен от класическия музикант (щот го „храни“), този даден датчанин би се облещил, защото в развитите демокрации няма подобно простовато разделение.
***
Проверих: чудесният актьор, който изплюва своите пет реплики като вид „натуршчик“, се казва Иван Янчев. Но през неговата уста Стратиев (и най-вече режисьорът Людмил Кирков) казва нещо от сорта на „изкуство, изкуство, ама като няма в долапа…“
***
Някъде ви водя? Културата на една държава, да напомня, не е съчетание от качествата на средния гражданин, нито пък от нас, „личностите за подражание“. Тя, общата ни българска култура, е вероятният общ набор от решения на граждани с общ умствен софтуер.
***
И в нашия общ софтуер на ума смесването на егото и личността с културата винаги е грешка, правил съм я хиляди пъти, но смятам да се поправя.
***
Ето това е нашата „разделителна линия“. Тя дори не е толкова между „русофили“ и „русофоби“, не ляво и дясно, не консервативно и либерално, а – ако позволите – селско и градско.
***
Добре, да бъда и умен, for a change. Културата под формата на определени господстващи ценности е необходимото българско, но не и достатъчното условие за растеж. Имаме нужда от нещо много просто: лидери, които в политическия контекст на 21-и век да имат и конфуцианското чувство за умереност, и аристотеловата визия занапред.
***
Няма да стане, но поне да задам рамката.
***
Смесването на нивото на Индивида с това на Обществото е познато от Хофстеде като „екологична грешка“, и аз го направих. Обяснявам: в социокултурното антроположество „екологично“ не означаваше „зелено“ – а „oikologica“, т.е. „oiko“ означава „домашно“.
***
И съм готов да си понеса културологичните последствия заради израза „социокултурно антроположество“. Т.е. да се пошегувам и със себе си, ако позволите: наскоро казах на жена си, че само ние, културните антрополози, не сме излизали пред парламента да протестираме срещу пълния игнор на държавата спрямо нас. И справедливо да искаме и ние нещо, например рязко увеличение на доходите на културните антрополози.
***
А шегата стана двойна, когато си дадем сметка, че „културните антрополози“ сме, общо взето, трима човека – аз и великолепните проф. Ивайло Дичев и Васил Гарнизов. Някой ден ще им предложа да застанем тримата пред парламента и да настояваме за увеличение на заплатите, без никой да ни разбере иронията; да, ще дойдат и Гого Лозанов, Харалан и д-р Михайлов, които ни съчувстват, но принципът си остава същият.
***
Проблемът извън тази шега обаче е друг – нашата задача е да се опитваме да бъдем мисловен авангард, а това у нас, по алековски, вече е уточнено – „страшни диванета са туй учените“.
***
Ерго, тук се натъкваме на културна грешка, на непомерен „бъг“ в мисленето ни като нация.
***
Отново да напомня какво „работят“ интелектуалците, и – с цялото ми уважение – да не ги бъркаме с хората от изкуствата. Хората от изкуствата – актьори, режисьори, художници – вероятно са умни хора, но това не ги прави интелектуалци per se. Докато хората на изкуствата създават постановки, картини и музика, интелектуалците работят създаване на мисловни модели, и едното никак няма нищо общо с другото, колкото и в централните медии да го бъркат.
***
Великият пример, донякъде, е нашият приятел Киркегор, който се е опитвал – в собствения си контекст – да говори за християнска етика. Докато е бил относително добър музикант-любител.
***
Ето това е нашата „разделителна линия“. Тя дори не е толкова между „русофили“ и „русофоби“, не ляво и дясно, не консевативно и либерално, а – ако позволите – селско и градско, образовано и необразовано.
***
И това в култура, която е „провинциална“ спрямо европейската (т.е. строго консервативна, колективистична, „народна“; тя се противи на всеки порив за западен модернизъм и до момента).
***
Това не я прави „лоша“ априори - имаме Вазов, Пенчо, после Елин Пелин, Йовков, дори Коста Павлов.
***
Накратко, нашата днешна дребна, колективистична култура масово не намира идоли в американската и европейската; напротив, тя в някаква степен е късноюгославска, доколкото турбофолкът, заимстван от тях, все още доминира под различни форми. И, разбира се, поради съветизма и соц-а голяма част от сънародниците ни клонят към Мирослав Илич и руските „блатни“ песни, а не към некви западняци. С уточнението, че това се предава вече и на поколение, което си харесва източната чалга, и дори не си пуска западна такава (друг път ще уточня защо).
***
„Дийп Пърпъл“ (много обичани при соца, незнайно защо) накрая изгубиха мача с Миле Китич и простоватите ни клонинги на слъбски и гръцки певици.
***
Но по-важното е следното: ние в момента трябва да се запитаме по гоголевски, „накъде отиваш, България“, quo vadis. Дигиталното, вече неизбежно, утвърждава нещо, което наричам „културата на лесното“. Поради крайната си достъпност (имаш компютър в ръка), торпилира и дори отменя усилието за себенадграждане. Т.е. отменя самата просвещенска, че и антична идея за въпросното себенадграждане. Но няма смисъл да се противим културологично – то е сякаш да се сърдим, че вали дъжд. Ерго, да се опитаме да „впримчим“ дигиталната революция и новите възможности, които създава, за да просвещаваме. Това е част от моята лична мисия
***
И да бъдем честни към себе си. В случая залязва само едно наистина важно нещо – вниманието към детайла. Това е пак поради Четвъртата индустриална революция – времето се „забързва“, attention span-ът намалява драматично, и стигаме до онова „проклятие“ на Едмънд Бърк – anything goes. Т.е. в бързия информационен overload или въртоп може всичко, защото времето за преценка е сведено до секунди. Млади хора ме питат за „изкуствения интелект“ - някой ден, може би. Но не ми се вярва, че може да произведе ирония и метасмисъл. Предполагам, че ще мине поне още едно столетие, докато изкуственият интелект се откъсне от изначалната си човешка парадигма на управление.
***
Азимов е блестящ, но не уцели хронологията.
NB: Адвокатите на „Нова Броудкастинг Груп“, много неприятни и кисели професионалисти, предупреждават: никаква част от този текст не може да се препубликува без изричното им разрешение.
