„Училище в облака“ не е утопия, а работещ модел в България

Технологиите за дистанционно обучение съществуваха и преди избухването на пандемията от коронавирус. Тя обаче тласна дигиталната трансформация и днес по този път вече са тръгнали почти всички. Какви възможности и опасности крие цифровото бъдеще и технологиите ли всъщност са ключът към по-качествено образование? За това говорят в интервю за Economic.bg Александър Ангелов и Станислав Христов от Центъра за творческо обучение, който е единственият официален партньор на Google за образованието в България. 
Двамата ще вземат участие в Конференцията „Образование от А до #. Иновативното училище“ на 17 юли от 10:00 ч., организирана от Economic.bg в партньорство с Новините на NOVA, Dir.bg и Kmeta.bg. Събитието ще се излъчва на живо в страниците на медиите във Facebook.

– Какво е „училище в облака“? 

Станислав: Когато си говорим за „училище в облака“, не си говорим за далечното бъдещо и някакви невероятни неща. Това е нещо постижимо и вече работещо в България. 

Александър: „Училище в облака“ означава всеки ученик, учител и представител на училището да има акаунт в облака на организацията, с който да се идентифицира и да достига до ресурсите (учебно съдържание, тестове, документи, данни) и до хората. Това означава всичко да бъде добре организирано и достъпно, така че екипът да си говори по същество, а не да си разнася документи напред-назад.„

– Какви нови умения развиват учениците, а и учителите в едно училище, вече направило такъв дигитален скок? 

С.: Учителите се учат как да подреждат и организират учебното съдържание. Учат се на интердисциплинарност и проектно базирано образование. Ценното на нашите обучения е, че подготвените учители след това помагат на останалите.

А.: Дигиталните технологии ни помагат да се идентифицираме, в случая на училищно ниво, и ако тази култура се развива от ранна възраст у децата, тя ще се отплати многократно, защото ще доведе до по-сложни продукти и по-добро сътрудничество. Парадоксът е, че в училище нямаме достъп до нищо, а извън него – до целия свят, с всичките му опасности и перспективи. Затова училищата в „облака“ са много добра първа стъпка за повишаването на медийната грамотност на учениците.

– Колко училища сте изстреляли в „облака“ досега и наблюдават ли се тези положителни ефекти, които споменахте?

С.: В момента има такива училища в Бургас, Пловдив, София.

А.: Имаме 12 училища, които правят „1:1“. Те са част от 550 училища, които използват ежедневно облачна платформа. В началото отнемаше повече от година за един училищен екип да обслужи процесите с облак. В разгара на пандемията, когато технологиите заеха по-явно място в ежедневната ни работа, процесът се съкрати до няколко седмици.

– А какво представлява моделът „1:1“?

С.: При модела „1:1“ всеки ученик и учител си има собствено устройство за комуникация. Основното предизвикателство е учителите да разберат как да организират съдържанието в електронна среда, защото то е много по-различно от досегашния начин на преподаване пред дъска.

– Как този модел променя процеса на преподаване и съществува ли опасността от механично внедряване на технологии, без качествено изменение на процесите?

А.: Механично внедряване на технологии в българското образование има отпреди 15 години, когато ударно се вкараха стационарни компютри, лаптопи и интерактивни дъски. Това с нищо не променя процеса, още повече, че сега почти всеки има достъп до интернет и смарт устройства. Ние гледаме на технологиите като на платформа, която може да свърже всички области на знанието. Нека да мислим не как да заместим хартиения учебник с електронен, а как да създадем продукт, който да е полезен на обществото и е базиран на дигитални технологии. Цели бизнеси в момента не могат да функционират, защото не могат да се адаптират към новото нормално, а технологията не е тук от днес, тя е налична от години, просто ние не сме я разбирали и използвали.

– Каква е разликата между използването на технологиите като инструмент и като платформа?

А.: Когато технологията се използва като инструмент, учителите трябва да имат много високи дигитални умения, за да боравят уверено с него. Изучаването му отнема много време, докато младите хора естествено са много по-оправни и по-добри. Това е изключително тежко предизвикателство, което е непреборимо. От друга страна, когато технологиите се ползват като платформа, не е необходимо учителите да са експерти в ползването на инструмента, а да са прозорливи и да преценят къде могат да поведат тези така добри използвачи на същите тези инструменти – своите ученици. Когато учителите планират по-добре, те имат по-малка нужда от дигитални умения и това се доближава до автентичния профил на съвременния учител.

– В този ред на мисли каква трябва да е логиката на финансирането?

А.: Най-вече в учителите и то веднага. Но не в превръщането им в майстори на технологиите, а в подпомагането им да ги разберат по-добре, така че да учат децата да решават ежедневни предизвикателства. Не трябва да имаме комплекс за достъпа до технологии и да се опитваме, тежко финансирайки тежко оборудване, да го избиваме. Трябва да мислим функционално. Затова учителите първо трябва да получат облачни акаунти, с които да си вършат работата и да разграничат личното от служебното. Да се повишава медийната грамотност и дигиталната им компетентност. И да се инвестира в качествени лаптопи и преносими устройства, за да имат по-широк достъп до вече наличните ресурси. Няма как в цялата система да се гони един и същи резултат. Трябва да има стандарт, той да е предизвикателен, но не трябва да има горна граница.

– Какъв тип училища се обръщаха към вас до преди пандемията и как се промениха нещата с избухването ѝ?

А.: По-скоро са били един тип училища, които са се обръщали към нас от 2017 г. допреди коронавируса. Те знаят, че аналоговото не им върши работа, разчитат на учителите си, които са единствената им що-годе константна величина, и трето, те разбират потребностите на обществото и нуждата училището да подготвя за бъдещето, не за миналото. Това са около 200 училища, почти 10% от системата, с които сме си сътрудничили до януари 2020 г. А от тогава досега, само за 6 месеца, училищата са над 500. Ако първата група са иноваторите, втората са стандартните. Те са по-уверени заради примера на първите и са били предизвикани от извънредната ситуация.

– Как протичат вашите обучения и какви изисквания имате към училищата?

А.: Задължително е в обучението да участват директорът, зам.-директорът и техническият секретар или администратор, който общува с хората ежедневно. И 10-15 учители, но не тези по информационни технологии, а най-добрите педагози. Целта е тази група да види как технологиите могат да бъдат платформа.

– Какви предизвикателства срещате от страна на самите учители и как ги борите?

С.: Любимото ми изказване е „това за какво ми е“. Винаги обаче опираме до хората, които вече са осъзнали нуждата от промяна.

А.: Класическите аргументации са: „как ще ми трябва в работата“, „нямам учебното време за това“, „това не е част от задълженията ми“, „изискванията на държавата са документите да са на хартия“, „това не е част от външното оценяване“. Пролуката, през която можем да пробием, е много малка и е свързана с процеса, по който те постигат резултатите си, защото се оказва, че като цяло хората не са доволни именно от него. Осъзнаят ли, че „облакът“ им дава възможност да си вършат по-качествено работата, оттам нататък връщане назад няма.

– Всички ли трябва да са в „облака“? И кога това е постижимо да се случи у нас?

А.: Да, защото всички ние сме в облака, когато излезем извън училище. Всички ученици и учители ще имат акаунти много скоро – дали заради МОН, или по собствена инициатива. В момента има 150-200 хил. ученици и учители, които ползват акаунтите си ежедневно – от общо около 700 хил. в страната, или 25% от всички. Към началото на годината бяха към 10%. Очаквам до две години над 50% от учениците и учителите да имат достъп до свои акаунти в домейна на организацията си.

– Ако качването в „облака“ е първата стъпка, какво следва?

С.: Следващата стъпка е към модел на преподаване „1:1“. Той стимулира учениците да започнат да работят много повече в група, развивайки умения за колаборация, използвайки различни знания и инструменти в няколко предмета едновременно, за да направят цял проект, обхващащ знания по литература, география и история, например.

– Колко училища в момента работят по „1:1“? 

С.: 7 общински и няколко частни, но предстои да станат към 50.

А.: Дългосрочната ни цел е до края на 2021 г. моделът „1:1“ да бъде стандарт за използване на дигитални технологии. Учениците, които ще бъдат въвлечени в него трябва да са около 2000 към септември месец тази година, а към края на 2021 г. – 10 000.

– От каква възраст е приложим този модел?

А.: От шести клас нагоре. Много е лесно моделът да бъде стартиран в 8 клас, когато много ученици са в режим на езикова подготовка и с тях работят само няколко учители, с които прекарват много време.

– Докато някои училища прогресират, други продължават да изостават. Каква е опасността от задълбочаване на дигиталното разделение и елитаризирането на образованието?

А.: Училищата, които правят модела „1:1“, не са нито най-елитните, нито най-богатите, нито с най-високите резултати. Повечето от половината са средни квартални училища, например Професионалната гимназия по хранителни технологии и техника в Пловдив или 90-то училище в Люлин, София. Качественото образование според нас не е свързано с външното оценяване, а с функционалното знание.

– Ако училище в „облака“ и „1:1“ са пътят към по-качествено образование, как те могат да се превърнат в национален стандарт, за да няма изключени?

А.: Смятаме, че пътят са учителите и че е постижимо за една година – всички учители в страната да имат подобрена базова дигитална грамотност, да имат е-профили в облака на училището и да имат устройства, като бъдат подпомогнати с ролеви модели около тях. Това ще отвори пътя към функционалното решаване на системно ниво, така че всички ученици да имат достъп до качествено образование.

– Чия е ключовата роля за превръщането на това в стандарт?

А.: На МОН, но не само. Ключова роля имат обединенията на работодателите в сектора – сдруженията на директорите, синдикатите на учителите, както и бизнесът, който трябва да изиска този стандарт за дигитални умения и грамотност. Това е по-голям танц и трябват повече хора да го играят.

– Заиграха ли го сега?

А.: Заговориха, че трябва да го заиграят, но още не са. А парите са там, но бюджетът на държавата се пръска в грешни канали. Що се отнася до реформите, те са нужни, но отразяват случващото се в обществото, в случая пандемията. А реформите трябва да са функционални и проактивни, т.е. трябва да предвиждаме какво ще се случва оттук нататък. Разговорът ни съвсем не е утопичен, а е реален и доказателство за това е, че вече имаме в България Google-референтно училище. Тази програма работи в целия свят и гигантът е разпознал това българско училище (ЕГ „Иван Вазов“, Пловдив) като такова, което може да е пример за всички други по света. Това е място, където дигиталните технологии са наистина вплетени във всички учебни процеси.