Н а 16 юни 2025 година отбелязваме един век от рождението на човека, когото поколения българи помнят с усмивка и обич – Георги Парцалев. Актьор, комик, артист с главно „А“, но преди всичко – човек, който умее да бъде близо до сърцето на публиката. В свят, в който смехът понякога е лукс, Парцалев го поднасяше щедро и с финес.
От Левски до София – и завинаги в сърцето на народа
Георги Иванов Парцалев е роден на 16 юни 1925 г. в град Левски. Първоначално учи медицина – завършва в София, става лекар, но никога не практикува дълго. Шегувал се, че сцената го е „привлякла с по-страшни диагнози“.
През 50-те години прави първи стъпки в Радиотеатъра и още тогава пленява публиката с гласа и интонацията си. През 1956 г. става част от Сатиричния театър – дом, в който ще изгради едни от най-емблематичните комедийни образи в българската култура.
Филмография – кадри, които не избледняват
- „Любимец 13“ (1958) – първият му голям филмов успех. Парцалев вече е звезда.
- „Тримата от запаса“ (1971) – военната комедия с абсурдни, но човешки образи.
- „С деца на море“ (1972) – където казва култовото: „Ко ша прайм ся, като свърши филмът?“
- „Баш майсторът“ (в няколко серии) – партньорство с Кирил Господинов.
- „13-та годеница на принца“ (1987) – последната му роля, в приказна обвивка, но с реален блясък.
Общо участва в над 40 филма и телевизионни продукции, но още повече – в хиляди театрални представления, често в дует с близки колеги като Стоянка Мутафова, Калоянчев, Нейчо Попов.
Недолюбван от властта
Актьорът, недолюбван от властта, всъщност е всенароден любимец.
Той е един от последните от златното поколение големи звезди на Сатирата, който получава званието „народен артист“. Удостояват го с него едва през 1983 година, а дълго време преди това е само „заслужил“.
Червената върхушка преди 10 ноември все намира причини да го неглижира, въпреки че е един от най-популярните българи. Причината е ясна на всички – различната му сексуална ориентация, за която е дори неприлично да се говори в годините на социализма. Естествено, той не е и партиен член. Веднъж Парцалев не издържа на приказките срещу себе си и казва на Живков:
„Всичко ли оправихте в държавата, другарю Живков, та опряхте до моя задник?“
Личният човек Парцалев
Георги Парцалев е известен с изключителна скромност и деликатност. Не е обичал интервюта. Рядко е говорил за личния си живот. За него Стоянка Мутафова казва:
„Гошо имаше очите на дете и душа на мъдрец.“
Парцалев е бил особено обичан от деца. Често играе роли на „добряк“, но в живота е бил човек с твърди морални принципи. Не се е страхувал да отстоява истината, макар и в времена, когато това не е било безопасно.
През годините ходели слухове за сексуалната му ориентация – тема, за която самият той не говори публично. Според някои актьори и историци, е бил подлаган на натиск и разпити от ДС. Съдбата му напомня колко често великите артисти плащат висока лична цена, за да ни дарят с радост.
Въпреки това той казва: "Три неща за мен са най-скъпи: здравето, приятелството и любовта - защото не се купуват с пари".
Тайната любов на Георги Парцалев
След като става част от трупата на новия Сатиричен театър през 1956 г., Парцалев получава малка роля в постановката по Владимир Маяковски „Баня“. Стеснителен и несигурен в себе си, той се притеснявал, че му липсва актьорско образование и полагал големи усилия за образа.
Така започва да посещава Народната библиотека, изследвайки подробно творчеството на руския поет. Там се запознава със студентка по Руска филология на име Анастасия.
Двамата прекарвали много време заедно в продължение на няколко месеца, докато Парцалев репетирал. Малко преди премиерата на „Баня“ обаче Анастасия мистериозно изчезва.
Въпреки успеха на първото представление, Парцалев изглеждал по-скоро тъжен и умислен, отколкото ентусиазиран. Причината била, че нямал представа къде е неговата любима. След като не я откривал в квартирата ѝ и не успявал да се свърже с нея чрез приятелите ѝ, взел решение да я потърси в родния ѝ град Силистра.
В родния дом на момичето Георги станал свидетел на разтърсваща сцена – неговата любима лежала тежко болна и въпреки че го погледнала с изстрадала усмивка, не успяла дори да му каже „сбогом“.
Това е последната среща между двамата. Анастасия умира месец и половина по-късно. Болестта, която отнема живота ѝ, е левкемия – същата болест, от която ще си отиде и самият Парцалев през 1989 г.
„Животът така се случи, че всеки път, когато срещах любовта, съдбата ми я отнемаше“, споделя горчиво актьорът в интервю, което Георги Тошев помества в биографията му.
Той посочва, че някога имало едно момиче, за което вярва, че наистина го е обичало, преди да стане известен. Любовта им обаче е била кратка: „Тя си отиде твърде, твърде рано. След тази любов не съм се чувствал така обичан.“
Край без край
Георги Парцалев умира на 31 октомври 1989 г., броени дни преди промените. Боледува от рак на белите дробове. Отива си тихо, както винаги е живял извън прожекторите. Но оставя след себе си цяла школа по хуманност, честност и любов към изкуството.
Макар да напусна този свят, Парцалев и днес е жив – в репликите, които се цитират, в филмите, които продължаваме да гледаме, и в образите, които отказват да избледнеят. Той е от онези редки актьори, които не просто играят роли – те оставят следа в културата.
На 100 години от рождението му, отдаваме почит на един артист, който никога не е играл за слава, а за смях – чист, човешки, незабравим.
