Самотният диктатор Тодор Живков

Т�о �ор Живков е бил изключително самотен човек, казва разследващият журналист Христо Христов.

В деня на 100-годишнината от рождението на човека, управлявал еднолично България в продължение на 33 години, Христов казва в интервю за БГНЕС, че диктаторът е бил "доста сложна и противоречива личност".

Христо Христов, който е автор на издадената през 2009 г. Биография на Живков и сега поддържа сайта desebg.com, напомня, че за разлика от професионалните историци е имал шанса  да работи "с едни определени съдебни архиви, които показват Живков в съвсем друга светлина".

Христов описва Живков като изключително самотен човек. който се затваря след смъртта на съпругата си Мара Малеева и съвсем след смъртта на дъщеря си Людмила Живкова.

"Както сам казва : "Аз бях много самотен. Може би съм най-самотният човек на света. Около мен имаше само охрана от УБО, дори и с другарите от ЦК аз, незнайно защо, не поддържах връзка", така Христов цитира Живков.

Христов отбелязва, че тази самота на властта е типична за диктаторите.

"В последните 15 години той е човекът, който най-близо се доближава до онези диктатори, които познаваме от другите страни, където има едноличен режим на управление", казва журналистът.

"В един момент при промените в края на 1989 г. комунистическата партия го хвърли на масите. Партията винаги е правила това и самите висши партийни лидери го признават по-късно. След това той бе тихомълком приобщен, пак се върна носталгията към неговото управление."

Христов разказва, че в своите монолози пред прокурорите по т.нар. Дело №1 и Дело №4 Тодор Живков е признал своята вина за икономическата разруха на България.

"Но ние не чухме нито от комунистическата партия, нито от него лично публично да се извини или да поеме отговорност в икономически аспект. А това е много важно, защото това наследство е най-тежкото наследството в сравнение с всички бивши социалистически страни", казва Христо Христов.

И напомня, че Живков за 33 години управление три пъти фалира България.

През 1960 г., когато е принуден по най-криминален начин да продаде златния резерв на Съветския съюз, за да си спаси кожата.

През 1977 г., когато в своята визия за развитието на икономиката много бързо натрупва онези 6 млрд. долара дългове към западни банки, които България не може да изплаща и той отново опира до заеми от Съветския съюз.

И разбира се, през 1989 г. Тогава всъщност фалитът е две години по-рано, а той просто продължава живота на своето управление изключително със заеми от западни банки.

"Живков изгражда най-голямата илюзия, която е предлагана на българската нация - че по времето на неговото управление, по времето на комунизма може да се живее справедливо. Без обаче да се казва какви са дълговете, каква е цената на тази илюзия.

А тя е 11 млрд. долара външен дълг и 20 млрд. долара вътрешен дълг, фалирало селско стопанство, задлъжнял военно-промишлен комплекс, току що създадена фирмена система, без тези фирми да имат валутни ресурси.

Неговото завещание е много тежко и за съжаление, той нямаше смелостта дори и приживе, в годините след като вече не управляваше, да каже, че носи отговорност - каза го само пред прокурорите", заявява Христо Христов.

И още: "Българското общество трябва да знае днес, че Тодор Живков е човекът, който е употребил целия политически ресурс само и единствено в името на своята власт, дори загърбвайки партията.

Властта му дава всичко, но властта му отнема много - семейството, реалността. И в крайна сметка всички ние днес го изпитваме на гърба си и задължително трябва да знаем, че Живков той не е управлявал така България, че тя да има добър старт в своето бъдещо развитие.

Според Христов носталгията свързана с Тодор Живков още дълго време ще съществува в част от българското общество, защото той е изградил най-голямата илюзия - че в социализма, в комунизма се живее евтино и добре, а комунистическата държава е в състояние да решава проблемите на всеки един индивид.

"Така в България беше изтръгнато чувството за собственост, за инициатива", казва Христов.