Д омът на големия български писател Димитър Талев в Бистрица всеки момент може да рухне. И по стара нашенска традиция причината се крие в поредния абсурден начин за експресно закърпване на ситуацията на принципа „След дъжд качулка“.
Какво се случва с къщата, в която Талев прекарва най-хубавите години от живота си и защо се стигна до полагане на асфалт върху вода? Защо внукът му Климент
посрещна Коледа с търнокоп в ръцете...
Преди няколко седмици започва газифициране на улицата. Докато работниците копаят, се получава дренаж на пътя и дворът на къщата започва да се пълни с вода, която вече е и в мазето.
След като водите шурнаха към двора, от „Овергаз“ дойдоха и се намесиха „козметично“, разказва Климент Талев. Той вече е получил обещание от кмета Йорданка Фандъкова за изкопаване на отводнителен канал, но засега това е само обещание.
Хората от квартала ме подкрепят, но когато помолих да направим обща подписка, всички избягаха, не крие огорчението си Климент. Може би се
страхуват от монополистите и от администраторите
Още през 1966 г. волята на Димитър Талев е била архивът му да бъде унищожен. Който иска да знае нещо за мен, нека чете книгите ми, аз съм целият в тях, казвал той.
„Баща ми не е изпълнил това желание, не му е дало сърце, и слава Богу, признава Климент. Мой дълг е да го защитавам, както и моята дъщеря Ерика, а и чичо ми, който през 1972 г. емигрира в Германия“.
Сега архивът се намира в единственото място в къщата, където има трегери и колони. Заради прекалената доверчивост на дядо ми, продължава Климент, навремето майсторите са пропуснали да сложат колони и трегери, има ги само на едно място и точно там са архивите.
Той
няма доверие на музеите за съхранение на това литературно богатство:
"Знаете какво става там. Ето, наскоро протестираха за заплати, няма пари. Отделно от това, колко къщи затвориха – както стана и с къщата на Яворов".
„Освен това, тези ръкописи имат и друга стойност, касаеща взаимоотношенията ни с Македония, категоричен е внукът на Димитър Талев. Не искам да се затрият заради някакви междудържавни интереси“.
Не вярвам и на банките. Така Климент Талев реагира на въпроса дали не е по-добре ръкописите да стоят в сейф. Много злосторници има, а и виждате какво става с банките, добавя той.
Ние, от семейството, все пак успяхме да съхраним архивите 50 години, макар и трудно, продължава той. Въпреки това, преди 1989 г. изчезват някои ръкописи от жилището на Талев на ул. „Паренсов“ в София. В Бистрица също е имало набези на крадци. Да видим дали сега ще се оправим с бюрократите, май те са по-коварни, заключава внукът на Димитър Талев.
Димитър Талев е роден в град Прилеп на 1 септември 1898 г. Расте в семейството на ковач, в дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 години остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун,Скопие, Стара Загора. Завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След това посещава лекции по медицина и по философия в Загреб и Виена. През 1921 г. се връща от Австрия, слизайки на Видинското пристанище. Завършва българска филология в Софийския университет, където слуша лекции при Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Любомир Милетич. Те искат да го привлекат като научен работник, но той решава, че неговото поприще е писателството. Издава първата си книга „Сълзите на мама“ с детски разказчета. Започва да печати във в. „Зора” знаменитата си сага „Железният светилник”, но след 9 септември 1944 г. животът му се обръща. Обявен е за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 г. е арестуван. През 1947 г., след като получава тежка язва, е въдворен на работа в мина Перник. След 1948 г. семейството на Димитър Талев е изселено от София в Луковит, където в условията на изолация, през следващите десет години той доработва „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. По-късно, в началото на 60-те години, Талев е реабилитиран напълно, посвещавайки се на писателската си практика.
Камера: Ина Друмева
Автор: Даниел Димитров
