Полезно ли е да си много квалифициран и със свръхубедително мотивационно писмо при кандидатстване за работа? Категорично не, твърди Харалд Мартенщайн в сатиричната си колонка в германския вестник "Ди цайт" (Die Zeit).
Кандидатите с перфектна автобиография и със свръхубедителни мотивационни писма просто нямат шанс.
Защо е този парадокс?
Известно време заедно с друг колега отговарях за подбора на стажантите в редакцията, разказва Мартенщайн, цитиран от "Дойче веле". Един ден чета документите на млад човек, следвал в Оксфорд и Харвард (като че Оксфорд не е достатъчно...) С две докторски титли, вече изкарал стажове в "Ню Йорк таймс" и "Льо монд", владеещ перфектно пет чужди езика, спечелил няколко стипендии за свръхнадарени младежи, а в свободното си време - активен спортист и вицешампион на Германия в една рядка дисциплина. Всичко това - само на 27-годишна възраст.
Докато преглеждах документите му, внезапно се усетих мързелив сивушко с прекалено висока заплата, глупав провинциалист без никакви амбиции.
Колегата ми подхвърли: "Ами че този тип що ли не кандидатства направо за главен редактор?", а аз му отвърнах: "Ако го вземем на стаж, най-късно след десет години вече ще бъде главен редактор. И тогава без никакво съмнение ще уволни мързеливи тъпаци като нас двамата.
Но ако случайно след десет години още не е главен редактор, тогава със сигурност ще вгорчи цялата атмосфера в редакцията и на хора като нас двамата вече хич няма да им е добре тук."
Тъй че с чиста съвест хвърлихме тази кандидатура в кошчето. Този тип навсякъде ще го вземат, казахме си, при нас обаче не му е мястото.
Година по-късно той отново си подаде документите. Тогава се обадих за съвет на един приятел, който подбира стажантите в някаква фирма.
Оказа се, че и
той действа по същия начин.
Свръхамбициозните
хора съсипват атмосферата
и създават само неприятности, обобщи моят приятел.
Натегачите с безукорна автобиография и с бомбастични писма и препоръки обикновено били хора с тежък характер, та той лично никога не ги канел дори на разговор, разказва Мартенщайн.
Още по-безперспективни били онези кандидат-стажанти, които изпращали мотивационни писма в хумористичен стил.
Моят приятел разказа още, че дълго мислил как да постъпи с една жена, която писала нещо такова: "Аз нямам никакви особени качества, нямам и представа дали изобщо ставам за тази работа, но ще си опитам късмета, просто защото спешно трябва да се захвана с нещо."
Как изглежда идеалният кандидат
Моят приятел много харесал това писмо. Да, обаче жената пишела още, че често изпада в тъжно настроение, когато си спомня за пропуснатите шансове в живота си.
Наистина, много чистосърдечно, но прекалено интимно. Това едно-едничко изречение в иначе перфектно нескопосаната кандидатура събудило подозрението, че жената няма чувство за дистанция, че е невротичка, която ще прекарва плачейки 20% от работното си време.
Кандидатстването за работа е същото като явяването на кастинг в телевизията, пише авторът. Идеалният кандидат е онзи, който на пръв поглед изглежда сивушко, но въпреки това притежава някаква скромна индивидуалност.
Тъкмо такива хора печелят кастингите и получават мечтаното работно място.
Всъщност, ние търсим кандидати, които са точно копие на самите нас отпреди съответния брой години: малко несигурни, в най-добрия случай средно компетентни и, по дяволите, безумно талантливи.
