Всички сме гледали/чували/цитирали култовия монолог за чиновника на Тодор Колев от филма „Опасен чар“ – „от-до“, „от-до“, „от-до“...
Хората, които изповядват тази максима всъщност се чувстват добре „защитени“ от зоната си на комфорт. Свикнали сме да търсим комфорта извън самите нас – в общата безинтересна тема на разговор, познатата обстановка, удобната кола, подредения дом, сигурната заплата...
И толкова. Да, само толкова и то всеки бял ден – "от-до, от-до, от-до, от-до"... И не му се вижда краят.
Стани един от Вдъхновените, изпрати историята си тук.
От тази ситуация обаче никой не страда, защото това била представата за щастие на повечето.... Страдат единствено когато някой се опита да им отнеме ограниченото пространство, което всеки ден ги смалява, обезличава, унищожава все повече и повече, докато в някой не-бял ден се изпарят окончателно - без следа, без какъвто и да е знак, че са съществували изобщо.
И най-ужасяващото, без да поемат нито веднъж животворните глътки чист въздух и да почувстват свободата и радостта от съзиданието.
Сега следва и признанието – в настоящия момент от живота си и аз съм в позицията от-до, от-до... Говоря, движа се, обличам се и действам – от-до, от-до, от-до, всеки бял ден... И се „придвижвам“ сякаш уверено от-до... Спасението? Съзнанието ми е приело този факт като роля, написала съм си биографията, сценария и репликите, очертала съм и мизансцена...
А къде е вдъхновението, питате вие?
Ами намерих го в... гробището, което виждам от прозорците на стаята, в която прекарвам 8 часа и половина всеки ден, 5 дни от седмицата или общо 42 часа и половина всяка седмица.
Сметки повече няма да правя, защото може накрая да не ми излезе сметката. Но, нека отново се върна на вдъхновението, по-точно на гробището. Само една ограда ни дели. Когато се нанасяхме в сградата, някои колеги се пребориха за стаите от другата страна на коридора. Нищо, че там е тъмно и мрачно и се вижда само прашния тъжен плац с потеглящите шумни автобуси.
Мислите, че страдам ли?
Напротив, вдъхновявам се, все повече и повече!
Всяка сутрин отивам до прозорците, любувам се на гробището и "провиждам" живота, който е по-силен от смъртта, по-силен от застоя и общоприетото „от-до“.
Виждам катеричките в листата на орехите, израсли редом до студените паметници, виждам слънцето, което изгрява въпреки рутината, чувам чуруликането на птиците въпреки шума, лая на кучетата въпреки тежките думи и почти невидимата, но безкрайна диря, която самолетите оставят в небето.
Невидимо се потупвам по рамото и си казвам с умиление: „Аз ли не мога да бъда нежна и вдъхновена, аз ли!“
И виждам мечтите си, които стават все по-живи, все по-близки, и които ме карат да се вдъхновявам от „малките красоти“, които ми поднася живота.
И така основните жители на гробището - Ангелите облечени в стоманени дрехи, ме карат да усещам с цялото си същество съживителната сила на вдъхновението.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини и любопитно съдържание от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
