М алко са примерите от нашия Балкански регион, които да ни носят гордост, че сме се родили именно тук, на това райско парче земя. Още по-малко пък са примерите, които са световно и безпрецедентно признати, доказано повлияли историята на човечеството.
Един от тези ценни примери е Иво Андрич – писателят, описал тъжната съдба на Босна и Херцеговина в своите произведения и разказвал за сътресенията на Балканския полуостров.
Ходене по мъките
Андрич се ражда на 9 октомври 1892г. в село Долац в община Травник, която тогава се е намирала в рамките на Австро-Унгария. Днес, общината е част от Босна и Херцеговина. Майка му Катарина Андрич го ражда в Долац, докато е на гости на роднини.
Когато е само на две години, малкият Иво остава без баща, който умира от усложнения в следствие на туберколоза. Без съпруг, следвана по петите от безпаричието, майката на Иво се принуждава да го изпрати във Вишеград, където леля му и чичо му го отглеждат.
След като завършва основното си образование, Андрич веднага заминава в Сараево при майка си и там се записва да учи в най-старата босненска гимназия. Още докато е ученик, той е политически активен и се интересува от най-актуалните въпроси, касаещи състоянието на западнобалканските държави.
Андрич притежава бунтовнически дух и страстно търси справедливостта във всяка една ситуация. Въпреки това в своите произведения се стреми да потуши призива на своето “огнено Аз”, за да бъде маскимално обективен спрямо събитията, които описва.
Още като гимназист Андрич започва да пише поезия, а през 1911г. в босненския вестник за литература Bosanskoj vili публикува първото си стихотворение – U sumrak.
Андрич е категорично негативно настроен срещу Австро-Унгария и подкрепя освобождението на народите от северозападните Балкани.
Благодарение на стипендията, която получава, от хърватското културно дружество „Напредък” през 1912г. Андрич става студент във Философския факултет на Кралския университет в Загреб.
Година по-късно писателят се премества във Виена, където слуша лекции по история, философия, литература. Климатът там обаче не му понася добре и той често се разболява от пневномия. С влошаването на здравословното му състояние желанието му за живот изчезва.
Той постепенно губи надежда и не вижда перспектива в живота си. В писмата си до близък приятел от този период той пише, че се чувства „уморен и слаб” и усеща сякаш е „наказан за всички грехове”, които е извършил и ще извърши.
С помощта на своя гимназиален учител Тугомир Алаупович следващата година отива в Краков, където учи интензивно полски език и не спира да пише „стихотворения в проза” – жанр, който му е много любим. През юни 1914г. шест от неговите стихотворения са публикувани в сборника „Хърватска млада лирика” на Дружеството на хърватските писатели.
Първата световна война
На 28 юни 1914г., след като чува новината за атентата в Сараево, Андрич веднага опакова багажа си и се завръща вкъщи, воден от идеала да се бори за родината. Малко след пристигането му в Сплит той е заловен от австрийската полиция.
Воден е в затворите на Шибеник и Марибор, като през цялото това време не спира да пише, защото в литературата намира своята най-голяма утеха. За Андрич се казва, че въпреки ограничаването на темите му в географски план (той пише най-често за родната си Босна), значението на творбите му е глобално.
След излизането му от затвора, Андрич е изпратен в лагерите на Овчарево и Зеница, където остава до лятото на 1917г. Отново се разболява и заминава за лечение в Загреб. В хърватския град писателят посреща разпада на Австро-Унгарската империя и създаването на Кралството на сърби, хървати и словенци.
Политическите възгледи на Андрич са в подкрепа на обединението на народите от Западните Балкани и той посреща с недоволство всеки един конфликт вътре в държавата.
Загреб обаче започва да поттиска волния дух на писателя и той предприема ново преместване. Този път Андрич заминава за Белград, където е приет топло и се чувства добре.
Писател-дипломат
През 1920г. писателят започва да развива своята кариера на дипломат, като е изпращан за консул в различни градове в Европа– Ватикана, Букурещ, Грац, Марсилия, Мадрид, Женева. Междувременно не спира да твори и негови разкази се издават постоянно с помощта на Сръбската академия на науките и изкуствата.
Андрич стига дори до позицията на заместник-министър на външните работи през ноември 1937г. Същата година получава и високи държавни отличия от Полша и Франция.
На 1 април 1939г. Андрич е обявен за пълномощен министър и извънреден посланик на Кралство Югославия в Берлин. Със заплитането на Втората световна война писателят подава оставка през ранната пролет на 1941г., но тя не е приета от властите в Белград.
На 25 март същата година Андрич, като официален представител на Югославия, е принуден да подпише Тройния пакт. Ден след бомбардирането на Белград – на 7 април 1941 г., Андрич, заедно с персонала на Посолството, напуска Берлин. Той отказва предложеното място за укриване от немската страна и отива в Белград.
Докато трае войната, Андрич отказва да публикува свои произведения, но не спира да пише. Отказва и пенсията от министерството. Живее като квартирант в дома на адвоката Брана Миленкович.
Непреходни цитати от творбите на Иво Андрич:
„Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.“ – „Мостът на Дрина“
„Животът ни връща само това, което даваме на другите.“ – „Ex Ponto“
„Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!“ – „Ex Ponto“
„… човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява …“ – „Мостът на Дрина“
Животът му след Втората световна война
След войната Андрич се занимава предимно с просветна дейност. През 1958г., когато е на 66 години, се жени за дългогодишната си любов Милица Бабич, вдовица на Ненад Йованович. Пръв подписва Новосадския договор за сърбохърватския книжовен език.
„За епическата сила“, с която е „оформил мотивите и съдбите от историята на своята страна“, Иво Андрич получава през 1961 г. Нобелова награда за литература. С беседата си „За разказа и разказването“ (O priči i pričanju), в която е изложено неговото писателско верую, на 10 декември 1961 г. той благодари за признанието.
Цялата сума от Нобеловата награда дарява на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Търсен е много и е канен в редица държави, но в последните години от живота си той огранича посещенията си зад граница.
На 13 март 1975г. отлита душата на един човек „неугледен и скромен, човечен до безумие”, който с красотата на своите думи успява да докосва сърцата на хората.
В негова чест режисьорът Емир Костурица, който е голям почитател на писателя, изгражда във Вишеград, в близост до моста на Дрина, обособена част от града, наречена „Андричград“.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още актуални новини от Vesti.bg последвайте страницата ни в Instagram.
