Георги Тошев е майстор на разказването на истории. Историите му, било като репортажи, биографии или филми, притеглят като с магнит и човек забравя накъде е тръгнал, увлечен в историята и пътя на събеседниците на Георги. Накъде отива самият той, къде го води пътят му, изпъстрен с ярки срещи и далечни пътувания? Един разговор за смисъла да не спираш да се движиш и учиш.
Трудно е да задаваш въпроси на журналист, чиято професия е да задава въпроси. Ти самият как се подготвяш за интервютата, които взимаш? Притесняваш ли се как ще се представиш?
Подготовката е непрекъснат процес, не е свързана с това да прочетеш някаква информация за човека, който ще интервюираш или мястото, което ще посетиш. Подготовката е да си буден! Притеснението е част от вълнението да си в професията. С годините това чувство се променя. Сега е вълнение от срещата.
Разбира се, с годините, с опита, който човек придобива, се научих да бъда по-овладян, особено при среща с личност, на която се възхищавам от години. Няма рецепта за добра подготовка, а има път, по който всеки върви.
Отстрани изглежда така, сякаш никой не ти е казвал “не”. От Ал Пачино до Моника Белучи - всички се съгласяват лесно да се срещнат с Георги Тошев. Така ли е в действителност? Пазиш ли в сърцето си някой звучен отказ?
Разбира се, че в работата ми като журналист съм имал много откази. Не е лесно да си от България, да работиш за ограничен медиен пазар и да искаш да се отнасят към теб, както се отнасят с колегите от BBC или CNN, но аз не се отказвам лесно. Научих се да чакам, да не бъда нахален, да внимавам как се отнасям към задачата, да не нервнича и да не си въобразявам, че светът се върти около мен.
Ще ви дам примери за откази. Не направих интервюто си с Армани, но пък не се отказах да разговарям с Джон Малкович, макар и от трети опит. Чаках 12 години да се срещна с Дийпак Чопра - един от хуманистите на нашето време.
Не взех интервю с Михаил Горбачов в Лондон, но прекрах в неговата компания няколко часа и научих неща, които ще опиша в автобиографичната ми книга.
Отказите са част от нашата професия, но те каляват, дават друга перспектива. Работил съм и работя за световни медии, но само в България има шанса да направя някои интервюта за първи път.
Как преодоляваш препятствията в работата?
С любопитство, понякога с инат. Щастлив съм, че все още я има тръпката. Не се отказах, променям се. Пътувам, срещам се с вдъхновяващи личности. Уча се!
Когато приключиш голям проект, например книга и пред теб се изправи следващият, не си ли казваш “Е, не мога да повторя отново цялото усилие”.
Ще съм честен. Понякога си задавам въпроса: „Ще се справя ли, ще имам ли енергия за нов проект?“. Добрата новина е, че съм ненаситен за срещи с вдъхновяващи личности. Днес вече мога да си позволя да си избирам личностите, местата, континентите, където да реализирам мечтаните си проекти.
Да работя с хора, които харесвам, да не съм фокусиран в резултата, а да се наслаждавам на процеса, да не съм вкопчен в успеха, да не се състезавам с никого.
След толкова години в професията знам кой съм, какво мога, какво искам. Осъзнах, че съм необходим. Затова съдбата е благосклонна към мен – среща ме с хора, които ме променят. Благодарен съм на шанса, който ме съпътства, но не забравям, че за него се работи всеки ден.
Колко още добри истории за успешни българи трябва да разкажеш, за да си повярваме като народ, че можем?
Понякога не съм сигурен, че вярата ни като народ ще се възроди само с разказване на истории за успешни българи. Трябва да се постараем да сме успешни всеки ден, всеки в своя сфера и личен живот. И почтени!
Накъде е поел твоят път сега? Накъде вървиш в живота си?
Вървя към успокояване на темпото, към по-задълбочено вглеждане в детайлите. Щастлив съм, че работя с талантливи хора. Колегите ми в „Преди обед“, екипът на „непознатиТЕ“ и „Като на кино“ са личности с вкус, морал и талант. Безценно!
Днес знам какво не искам да правя – компромиси със съдържанието! Пълен съм с проекти – нов сериал за БНТ, нов проект в bTV, филм за ARTE, книга, онлайн проект с чуждестранни партньори, игрален филм…
Иска ми се да имам време малко повече за себе си и близките. За майка ми, която наближава 90-те, за дъщеря ми, която учи за лекар и мечтае да бъде неврохирург, за приятелите, разпръснати по света.
Има много хора, които мечтаят за твоята професия, които искат да пътуват и да разказват истории…Какво ще ги посъветваш?
Да са отворени към света и другите, да са любопитни, да се променят и да не забравят, че добрите истории са около тях. Необходима е чувствителност да бъдат уловени и талант да бъдат разказани!
